В рубриката „Гласoвете на грижата“ споделяме профили на работнички и работници от различни сфери на грижовния сектор, които да ни разкажат за своя път, за трудностите и за промените, за които си мечтаят насред кризата на грижата в България днес. Днес, на международния ден на социалните работници, представяме интервю с една социална работничка в социална институция за възрастни хора с увреждания, с държавно финансиране.
С какво се занимавате в момента?
Работя вече над 15 години в център за хора с различни увреждания, включително и множествени. Основно това са възрастни хора, повечето от които имат комплексни заболявания и увреждания и трудно се самообслужват. Тези с по-запазени възможности ги обучаваме как да се обслужват самостоятелно вкъщи и как да извършват ежедневните си задачи. Консултираме близките им, работим с цялото семейство, за да изградим една подкрепяща среда за всеки човек. Предоставяме развлекателни и креативни дейности като пеене, занаяти, рисуване, изработване на изделия от пластелин, текстил и др. Хората обичат най-много именно тези занятия, защото в тях се чувстват активни и полезни. Не на последно място, стараем се да им изградим една сигурна, спокойна и приятна среда. Така те се чувстват приети, създават приятелства помежду си и си споделят своя опит и преживявания.
Ние сме малък екип, а хората, които обгрижваме са много, затова всеки реално работи няколко неща едновременно. Няма разделение между висшистите и останалите – работата е много, всеки върши каквото може.
Какво Ви мотивира да започнете (и останете) в тази сфера?
Започнах с идеята това да е временна работа и не предполагах, че ще остана толкова дълго. Останах първо заради коректността на нашата институция като работодател. Постоянно слушам кошмарни истории от познати както в държавния сектор, така и в частния – отвратително отношение, неплащане на заплати. С ръка на сърцето мога да кажа, че при нас няма издевателства над работниците. Просто има голямо натоварване, изисква се да вършиш много неща, отговорността е голяма, заплащането е много ниско. Но не те лъжат и унижават, имаш ясен график, плащат ти навреме, имаш реални осигуровки. Да, стигнали сме дотам тези неща да са извънредна рядкост.
Друг важен фактор за оставането ми са колегите – сплотен екип, на който можеш да разчиташ. Всички, с малки изключения, са мили, компетентни и съвестни. Запознавала съм се с доста колеги в социалната сфера и мога да кажа същото и за тях. Точно затова смятам, че нашата сфера като цяло, всички отдадени на грижата колеги, заслужаваме повече.
„Нашата работа е крайно необходима”
Но най-важният мотивиращ фактор, разбира се, е удовлетворението от работата с хората. Нашата работа е крайно необходима, защото тези хора и семейства разчитат на нас. Всеки от нас може да си намери друга работа – какво става обаче с тях? В нашата сфера е табу да имаш професионално самочувствие и амбиции. Аз пък напук, се гордея с моята работа и искам да се развивам точно в нея.
Помня всеки един от хилядите хора, с които съм работила през годините – помня имената, гласовете, историите им. За мен те не са “потребители”, нито “случаи”, нито папки в картотеката. Общуването с тях, доверието, което ми оказват в най-уязвимите моменти от живота си, ми дават сили да продължавам напред. Колкото и да съм била смазана от несправедливостта и мизерията, винаги ме е държала тази мисъл. Знанието, че тези хора нямат вина за проблемите, за заплащането, за всичките липси в системата. Те разчитат само на нас, и ако ние ги оставим, те нямат буквално нищо.
Какво Ви тормози на работното място?
Пораженчеството, апатията, безсилието, за които споменах. Квалифицирани и опитни специалисти, работещи в една от най-важните сфери, имат самочувствието на смачкано насекомо. Знам, че това е отражение както на ниското заплащане, така и на отношението на обществото към тези професии. Но и в самата сфера има една култура на самопринизяване, понякога умело прикрита зад шеги и определени изрази. Много хора са приели, че в тази сфера няма да се развиват, че толкова заслужават. Голяма част са пенсионери и казват, че не ги интересува какво ще стане със системата и хората след тях. Аз знам, че ги интересува, но е по-лесно да не мислят за това.
Нека ви кажа нещо много просто. Когато човек не уважава себе си, своя труд, знания и време, своите колеги, той обрича сам себе си. Вече никой и нищо не може да му помогне. Това важи за всяка сфера на живота. Разбира се, професионалното самочувствие на човек трябва да бъде адекватно на отговорността, натовареността, важността на неговата работа. Ако самите ние вярваме и затвърждаваме негативните стереотипи за нашата сфера, нищо не може да ни помогне. Ако се самоунижаваме или обръщаме едни срещу други, никога няма да извоюваме по-добри условия за всички.
Кои за Вас са най-големите проблеми във сферата в момента?
Най-големият проблем е ниското заплащане. Ние работим за заплати, близки до минималната. От тук следва и всичко останало: липса на кадри, мизерна материална база. Колеги под 50 години са изключителна рядкост и обикновено не се задържат – и можем ли да ги виним? Изискванията са много – за повечето позиции се иска специфично образование и подготовка, има много административна работа. Трябва да си запознат/а със законовата уредба, с административните процедури, отделно от самата работа с хората. Ако не шофираш е адски трудно, защото повечето подобни оргазнизации са в крайни квартали. Всички тези изисквания, а насреща – да не можеш да си платиш сметките. Много колеги са принудени да работят и допълнителни работи, за да оцеляват.
Отношението на обществото към тази работа е другият огромен проблем. На нея се гледа като на доброволчество и милосърдие, а не като на важна и специализирана работа. Повечето хора не знаят кои сме ние и какво работим и дори, че изобщо съществуваме. Ние никога не сме във фокуса на вниманието, за разлика от други сфери и професии. Сякаш ние нямаме принос към обществото, а всъщност на нас разчитат всички, в най-уязвимите моменти от живота.
Какво бихте променили? Как може да се постигне промяната?
На първо място, достойно и адекватно заплащане, уредено със закон. Едва в 2022 година излезе Наредба за стандартите за нашите заплати, като предвиденото е крайно недостатъчно. Преосмисляне на цялостната концепция за стойността на социалната работа и поставянето й на фокус в обществото. Защита на работното място, понеже ние редовно сме изложени на всякакви рискове.
Смятам, че трябва да започнем отдалеч, с информационни кампании, изследвания върху сектора. В момента никой няма представа кои сме и какво правим. Трябва да се стремим към обединяване на усилията, комуникация, взаимопомощ в сектора. Ние в момента сме много разпокъсани и разделени. Когато постигнем някаква информираност, масовост и организация, можем да започнем целенасочени кампании, протести, искания. На този етап обаче първо трябва да положим основите за такова движение.
Има ли нещо друго, което Ви се иска да знаят всички, които не са в тази сфера?
Едно-единствено нещо: запомнете, че тази сфера ви (ни) засяга пряко, всички. Болестите, уврежданията, зависимостите, старостта – това не са “редки случаи”, не са далечни неща в периферията на човешкото съществуване. Това е реалността, нещата от живота, които могат да застигнат всеки един от нас, по всяко време.
В един момент всеки от нас ще има нужда от качествена и достъпна грижа. Помогнете ни, за да я има.
Този текст е финансиран от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Той не е предназначен за търговски цели и неговата продажба и/или препродажба е забранена. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
