Възникването на идеята за феминистко познание е тясно свързано с феминистките борби и социални движения и черпи вдъхновение от техните практики и идеи. Според някои автори (Brooks & Hesse-Biber, 2007) втората вълна на феминизма е допринесла особено много за оформянето на редица теории и методологии на изследване, които целят да се противопоставят на начините, по които преживяванията, идеите и емоциите на жените са пренебрегвани в научните изследвания. Авторките посочват, че участието на студентки и изследователки във феминистки групи и движения през 1960-те и 70-те години е допринесло за съпоставяне на техните собствени и колективни преживявания като жени от една страна и, от друга, на начина, по който социалните науки са анализирали обществените процеси. Така житейският опит, колективните преживявания и феминистки анализи са влезли в остро противоречие с наличните в онзи момент начини на създаване на познание.
В този исторически контекст доминиращият научен метод е бил позитивизмът. Той чертае строги разделителни линии между изследовател и обект на изследване и приписва на изследователя способността да извлече универсално и обективно познание чрез стандартизирани методи. По този начин позитивизмът утвърждава, че истината за социалните процеси, роли и актьори е една-единствена, неоспорима и достъпна за откриване от обучените в съответните изследователски методи. Ролята на изследователя е да бъде обективно, неутрално и всевиждащо око, което да събере и интерпретира данни по методи, които биха довели до същите резултати, ако бъдат използвани от други учени.
Феминистките критики към научната сфера, доминирана от мъже със социален и академичен капитал, оспорват както възможността за неутрално и универсално валидно научно познание, така и йерархията между изследовател и обект на изследване. Те адресират както начините за произвеждане на познание, така и съдържанието му, в което житейският опит и позицията на жените в социалните структури твърде често са игнорирани.
Феминистките изследователки не отхвърлят възможността за обективно научно познание, нито настояват тя да бъде заменена от субективен житейски опит. Това, което предлагат, е включването на различни гледни точки (Harding, 1995, цитирана в Brooks & Hesse-Biber, 2007), представляващи перспективата на дотогава изключени групи: жени, но и етнически малцинства и расовизирани групи, представители на коренните населения или социално уязвими хора. По този начин познанието относно социални йерархии и неравенства успява да представи по-комплексна и нюансирана картина на съвременните общества и да постигне реално по-силна обективност (Brooks & Hesse-Biber, 2007).
За разлика от позитивисткия метод, феминистките изследвания не поставят знак на равенство между обективност и неутралност. Тясното свързване между феминистки изследвания и борби за равенство означава, че независимо от конкретните теми, които се изследват, приложената методология и изследователски похвати, главната цел на създаване на познание от феминистка перспектива е то да допринесе за оспорване на патриархалните йерархии и установените джендър неравенства (Bartra, 2012). По този начин, целта на феминистките изследвания е едновременно да заемат открита позиция, която се стреми да допринесе за постигането на равенство и да представят обосновани и методологически защитими анализи, които да отговарят на критериите за научни изследвания.
Съществуват различни дебати и перспективи относно критериите, на които трябва да отговаря едно научно изследване, за да може то да се нарече феминистко. Ели Бартра (2012) смята, че не е задължително да се поставя изрично като централна тема положението или житейският опит на жените. Темите, които феминисткото познание може да обхване са безбройни и, както посочва авторката, всяка тема е възможно да бъде разгледана от феминистка перспектива, стига да си зададе достатъчно сериозно въпроси относно джендър неравенствата в контекста, който е обект на изследване и да избегне сексистки поглед.
Бартра подчертава, че феминистката перспектива присъства във всички фази на едно изследване – от подготовката и дизайна му, през въпросите, които то поставя, начина, по който се събират и систематизират данните, както и начина, по който са представени резултатите. Използването предимно на качествени техники, предпочетени пред количествените, е честа, но не задължителна характеристика на феминистките методи – вярно е, че чрез полу- или неструктурирани интервюта е по-възможно да получим по-лична и нюансирана перспектива на даден проблем, но някои дисциплини като феминистката география показват изключително интересно и успешно използване на количествени или смесени методи за целите на феминистките изследвания (Peake, 2016).
В следващите редове очертаваме няколко основни понятия, които могат да послужат като отправни точки към изграждането на инструментариум за едно феминистко изследване.
Ситуирано познание/позиционалност
Идеята за създаване на феминистко познание, както видяхме по-горе, е тясно свързана на първо място с осъзнаването на позицията, която всяка/всеки един от нас заема спрямо другите в обществото. Тази позиция е непрекъснато оформяна от нашите индивидуални преживявания, но и от нашата принадлежност към различни социални групи. Категории като джендър, раса, класа, националност, религия или сексуална ориентация имат определяща роля в начина, по който сме възприемани, но и по който ние възприемаме другите. Този вид позиционалност е особено важна във феминистките изследвания, оспорващи идеята за единствена и обективна истина и за обективен и „всевиждащ“ изследовател.
Така понятието за позиционалност е свързано с осъзнаване на собствената ни колективна и индивидуална идентичност и начина, по който пречупваме виждането ни за света през нея. Не става дума за статична и напълно изградена и завършена позиция – мястото, от което наблюдаваме и сме наблюдавани се мени както във времето, така и в пространството и спрямо други социални актьори. По този начин позиционалността е свързана и с различни видове власт, които можем да упражняваме или да бъдат упражнени върху нас. В този смисъл, позитивизмът, който феминистките изследователки отхвърлят, представлява не само поглед върху света, но и власт върху това определени социални роли и отношения да бъдат нормализирани и утвърждавани от властови позиции, които са облагодетелствани от тях.
Именно затова за един изследовател е важно да бъде наясно, че житейският опит, виждания и привилегии, които притежава, могат да повлияят върху начина, по който възприема проблемите, които изследва, и хората, които участват в тях. Ако смятаме своята гледна точка за неутрална и универсално приемлива, ще възпроизведем поглед към света, който утвърждава нашата позиция, с всички привилегии и пречки, пред които сме изправени, като стандартна и общовалидна, пренерегвайки опита, неравенствата и борбите на социални групи, чиито характеристики не съвпадат с нашата. Едно изследване от такава гледна точка в най-добрите случаи ще произведе невалидни интерпретации и изводи, повлияни от собствените ни предубеждения, а в по-лошите може директно да навреди на вече уязвими и стигматизирани общности, тъй като маскирането на позиция, която се ползва от определени привилегии, като неутрална и обективна, всъщност легитимира неравенствата (Murray et al., 2025).
Но въпреки че представлява важна крачка, осъзнаването на позицията, която заемаме, не е само по себе си решение на методологичeски проблеми. Да осъзнаем и признаем привилегирована позиция не изтрива магически предразсъдъците и ограниченото ни разбиране на определени реалности, нито пък е оправдание за потенциално причинени вреди, тъй като само по себе си себепознанието не поправя несправедливостта (Murray et al., 2025; Rajan, 2021). Сандра Хардинг (Hirsh et al., 1995) отстоява подобна гледна точка, изискваща от изследователя/изследователката отговорността не само да признае пред себе си и пред читателите си позицията, която заема, но и да рефлектира върху това по какъв точно начин тя влияе и оформя работата му/ѝ.
Дона Харауей (1988), развива идеята за ситуирано познание с цел да даде насоки за обективно, частично и етично феминистко познание. Авторката поставя от една страна проблема за това от каква позиция наблюдаваме и изследваме и, от друга, за конструирането и избора на обекта на изследване, както и за целта, с която изследваме определена тема. Харауей призовава да осъзнаем собствената си позиция и да не се опитваме нито да гледаме на реалността „отгоре“, нито да заемем мястото на социалните групи, които изследваме, а още по-малко да си въобразяваме, че можем да се превърнем в тях с цел да възпроизведем максимално близко тяхната гледна точка. Вместо това, тя предлага да осъзнаем собствената си позиция, но не като индивид, а като част от социални групи, но и като част от мрежа, която ни свързва по различни начини с хората, които изследваме. Това частично свързване, което осветява собствената ни позиция, а и тази на хората, които изследваме, ни дава възможност за по-честен и реален поглед над света.
Но за Харауей, както споменахме по-горе, е изключително важен не само начинът, по който наблюдаваме реалността, но и причините да смятаме, че определен социален феномен е нужно да бъде изследван. Именно затова е важно не само да произведем комплексно и информирано познание, но и да рефлектираме върху начините, по което ние самите или други хора биха могли да го използват: „[н]уждаем се от силата на съвременните критически теории за това как се произвеждат значенията и телата […]за да създаваме значения и тела, които имат шанс за живот.“ (Haraway, 1988: 580).
Джендър
Джоан Скот пише през 1986 г., че написването на нова, феминистка история на жените зависи от развитието на понятието джендър като категория за анализ (Scott, 1986, p. 1054). Скот развива един от най-известните опити за инструментализация на понятието. Първоначално джендър (род, родов/социален пол) е припознато от феминистките през 1970-те години като опит за адресиране на неравенствата между мъжете и жените, които доминиращите теории не могат да обяснят в цялост. Скот разгръща няколко аспекта, които конституират „джендър“ и описва функцията му като „първично поле, в което или чрез което се артикулира власт“. Концепциите за мъж и жена легитимират и конструират социални отношения и са имплицитно заложени във властовите структури. Политически кризи и промени могат да изменят джендърните режими, концепциите за мъжественост и женственост и отношенията между мъжете и жените; обратно на това, стари концепции за джендър могат да послужат на нови властови режими. Власт и джендър се конструират едни други и постоянните трансформации във властовите режими и джендър отношенията са свързани (Scott, 1986, pp. 1069–1074). Както пише Скот,
[п]олитически процеси ще определят какъв резултат ще надделее – политически в смисъла, че различни дейци и различни значения се съревновават едни с други за контрол. Природата на този процес, на дейците и техните действия, може да се определи само специфично, в контекста на времето и мястото. Можем да напишем историята на този процес само ако разпознаем, че „мъж“ и „жена“ са едновременно празни и преливащи категории. Празни, защото нямат крайно, трансцендентно значение. Преливащи, защото дори когато изглежда, че са стабилни, те все пак съдържат в себе си алтернативни, отхвърляни или потискани значения. (Scott, 1986, p. 1074)
Операционализирането на категорията джендър, с други думи, не служи просто да описваме специфично „женски“ въпроси, нито да изолираме начините, по които жените са третирани. Тя ни позволява да разгърнем нов пласт на историята, ново поле на битки за значения и власт, в което стратегическите ходове се артикулират през нестабилните и вечно променящи се понятия за мъж и жена. Нещо повече – написването на тази нова история ни позволява да разкрием потисканите и отхвърляни идеи и практики, които са изоставяни, но не напълно изгубени в изковаването на нови отношения на неравенство.
Малко по-късно Тереза де Лауретис също разпластява понятието джендър като „продукт на различни социални технологии (…) и на институционализирани дискурси, епистемологии и критични практики, както и практики от ежедневието“ (Lauretis, 1987, p. 2). Джендърът е произвеждан и се произвежда непрекъснато от практики, участващи в различни властови игри. Следвайки Алтюсер, Лауретис демонстрира как джендърът произвежда конкретни индивиди като мъже и жени (Lauretis, 1987, p. 6). Академични дебати, телевизионни предавания, спортни състезания и детски книжки по свои начини произвеждат джендъра; но в „реалния“ живот разбирането ни за мъжете и жените съвсем не се схваща като резултат от политически борби, а като нещо естествено и самоочевидно. Тази очевидност е под атака, когато пуснем в ход понятието ни за джендър, доколкото то ни дава възможност да деконструираме, а следователно да дестабилизираме, властовите конструкции, които произвеждат, поддържат и разпространяват представи за джендър (Lauretis, 1987, p. 18).
Джудит Бътлър също възприема джендъра като произвеждан и поддържан от отношения на власт. Бътлър обръща особено внимание на нормативните аспекти на джендъра, т.е. силата на „назоваването“ на определени характеристики да ги възпроизвежда и стабилизира. Когато нещо се прави в името на „жените“, то имплицитно определя кои са жени и кои не са (Butler, 1999, pp. 19–20). Бътлър развива този аргумент, за да предложи критическо преосмисляне на понятието за пол. С възприемането на концепцията за джендър, феминистките теории разделят „биологичните“ от „социалните“ характеристики на мъжките и женските индивиди. С това те поставят социалните характеристики под радикална критика и показват, че те са исторически и властово обусловени. Бътлър обаче критикува това понятие за джендър по две основни линии.
Разделянето на пол и джендър приема за даденост съществуването на пола. Тоест, биологичният пол е поставен отвъд историческите и социалните процеси, които произвеждат концепциите за мъж и жена и джендър неравенствата. Според Бътлър следва да преосмислим и пола като исторически обусловена категория. С други думи, джендърът предшества пола, и нашето разбиране за пол – самото то нестабилно и променящо се – е част от конструкцията на джендъра и е произведено от него (Butler, 1999, pp. 10–11).
Едновременно с това самият джендър не може да се мисли като веднъж установена, непроменлива категория. Устойчивостта на джендър нормите е привидна, като колективна илюзия, доколкото е поддържана от постоянното, несъзнателно „играене“ на мъжкия и женския джендър. Нашите тела провеждат и произвеждат предписаният им джендър; затова джендърът е перформативен – „прави“ се в ежедневните действия на всички ни, самите те налагани от регулаторни практики (Butler, 1999, p. 33). Тези действия са сега обект на изследване, доколкото те конструират и отделните индивиди.
Понятието за джендър е мощен аналитичен инструмент. То ни позволява да деконструираме „очевидности“, зад които се крият властови операции по центрирането на едни преживявания и забравата или потисничеството на други. Джендърът е сложна, променяща се концепция с множество политически ефекти. Извеждането на търсенията ни на основата на джендъра ни позволява да преминем отвъд твърдите разделения (и монолитни обяснения) за жените и мъжете. Той ни позволява да мислим за съществуването на безбройни сексуални и джендърни практики, които биват подреждани, категоризирани и подчинявани – и паралелно с това винаги убягващи пълно дисциплиниране – в един сложен политически процес.
Пресеченост
През 1977 г. Колективът от река Комбахий, организация на чернокожи социалистки лесбийки, последователки на Черния феминизъм, публикува изявление, в което се поместват думите: „…ние сме активно ангажирани с борбата срещу расовото, половото, хетеросексуалното и класовото потисничество и виждаме като своя конкретна задача разработването на интегриран анализ и практика, основани на факта, че основните системи на потисничество са взаимосвързани. Съчетанието между тези потисничества създава условията на нашите животи“ (Combahee River Collective, 2024).
Активистките на колектива артикулират представа, която се превръща в основа за съвременните феминистки движения по света. Разбирането на системите на потисничество като преплетени произлиза от праксиса на активистки, които оспорват едноизмерните, обобщаващи модалности на анализ на патриархата, расизма и капитализма като отделни реалности. То е резултат от дълга история на съпротива срещу буржоазния феминистки дискурс и монолитните представи за „сестринството“ на всички жени, прокламирано от буржоазните феминистки по времето на движението на суфражетките и по-късно през Студената война. В традициите на социалистическите и Черните феминизми се разгръщат теоретизации, които обвързват потисничеството на жените с расизма и капитализма. Теоретици като Клара Цеткин, Роза Люксембург, Рая Дунаевская, Силвия Федеричи, Селма Джеймс, Анджела Дейвис и бел хукс историзират потисничеството на жените и мобилизират понятия като класа и раса, за да анализират проблемите на жените като несводими до пол или джендър. Бихме добавили и недотам изследваната теория и практика на куиър жените и лесбийките, чиито движения също отправят критики към определени политически и теоретични предпоставки във феминизма, които изтриват или маргинализират опитността на различни сексуалности и идентичности.
Тази статия няма за цел да изчерпа богатата интелектуална традиция на тези борби, а само да насочи към методологичния и теоретичен потенциал на феминистките теории, които разглеждат класовото, расовото, патриархалното и хетеронормативното потисничество като свързани. С термина „пресеченост“ назоваваме специфичните потисничества, с които се сблъскват жени на пресечеността на класа, раса, сексуалност и джендър, които обуславят уникалността на техните преживявания. Едновременно с това, пресечеността описва как системите на потисничество взаимно се обуславят: пресечеността не е само израз на индивидуалната човешка траектория, повлияна посвоему от специфични, взаимнообвързани фактори. Под „пресеченост“ разбираме неразривната връзка между потисничествата и техния структурен характер.
Концепцията е формулирана за пръв път от Кимбърли Креншоу през 1989 г. Тя изследва юридическата практика, която по това време се отнася към категориите раса и пол като взаимноизключващи се. Като се фокусира върху преживяванията на чернокожи жени, тя показва, че поддържането на такова разделение маргинализира специфични форми на дискриминация и ограничава съдебната практика срещу дискриминацията до най-привилегированите групи. То „прикрива твърдения, които не могат да се тълкуват като произтичащи от отделни източници на дискриминация“ (Crenshaw, 1989, p. 140). Тя продължава:
Тези проблеми, свързани с изключването, не могат да бъдат решени просто чрез включването на чернокожите жени в вече установена аналитична структура. Тъй като пресеченият опит е по-голям от сбора на расизма и сексизма, всеки анализ, който не отчита пресечеността, не може да разгледа в достатъчна степен специфичния начин, по който чернокожите жени са подчинени. Следователно, за да могат феминистката теория и антирасисткият политически дискурс да обхванат преживяванията и тревогите на чернокожите жени, цялата рамка, която е била използвана като основа за превръщането на „женския опит“ или „чернокожия опит“ в конкретни политически искания, трябва да бъде преосмислена и преработена. (Crenshaw, 1989, p. 140)
Според Креншоу преживяванията на чернокожите жени не могат да се изолират като произтичащи от тяхната раса или пол, защото именно пресечеността между расата и пола създават специфичен вид преживяване и специфичен вид потисничество.
Пресечеността обяснява как различните потисничества работят заедно, за да произвеждат неравенства.Патриша Хил Колинс въвежда понятието за „матрица на господството“, за да анализира организацията на пресичащите се потисничества и структурните, дисциплинарните, хегемонните и междуличностните властови отношения, които ги характеризират (Collins, 2000, p. 18).
На структурно ниво пресеченият анализ разкрива как обществените институции са организирани, за да възпроизвеждат подчинението на чернокожите жени. Училищата, пазара на труда, медиите и правната система функционират в ущърб на гражданските права на чернокожите жени. Надзорът и дисциплинарните механизми възпроизвеждат пресичащите се потисничества и маскират техните ефекти. Докато структурната и дисциплинарната сфера функционират през бюрокрацията, хегемонните ефекти на идеологията, културата и самосъзнанието свързват обществените институции, организационните практики и ежедневните отношения, оправдават и замаскират властовите неравенства. На междуличностно ниво „[в]секи човек понася в различна степен наказания и се ползва с привилегии, произтичащи от множеството системи на потисничество, които определят живота на всички“. Междуличностната сфера на властта работи през ежедневните практики на отношенията между хората, които са „систематични, повтарящи се и толкова познати, че често остават незабелязани“ (Collins, 2000, pp. 277–287).
В същото време, пресечената рамка не се изчерпва с назоваване и анализ на потисничествата. Тя е и проект за овластяване:
Ударението, което чернокожият феминизъм поставя върху непрекъснатото взаимодействие между потисничеството на чернокожите жени и техния активизъм, представя матрицата на господството и взаимосвързаните с нея сфери на властта като отзивчиви към човешката воля. Тази философия разглежда света като динамично място, където целта не е просто да оцелеем, да се приспособим или да се справим; напротив, той се превръща в място, където изпитваме чувство за принадлежност и отговорност. Съществуването на мисълта на Черния феминизъм подсказва, че винаги има избор и сила за действие, независимо колко безнадеждна може да изглежда ситуацията. Разглеждането на света като нещо, което се създава, повдига въпроса за индивидуалната отговорност за осъществяването на промяна. То също така показва, че макар индивидуалното овластяване да е ключово, само колективните действия могат ефективно да произведат трайната институционална трансформация, необходима за социалната справедливост. (Collins, 2000, p. 290)
Пресечеността е теория за овластяването, която подчертава системните аспекти, имащи ключово значение върху нашата опитност и уязвимост към маргинализация и насилие. Анализът на тези системни ефекти може да бъде обхванат в неговата цялост единствено ако се разбира като комплекс от структурни, дисциплинарни, хегемонни и междуличностни властови отношения, чието разчепкване и проблематизиране показва точките, в които съпротивите задвижват социална промяна.
Деколониалност
Друга ключова критика към различните видове системи на потисничество е свързана с колониализма и последиците от него – поробването, експлоатацията, физическото и символно унищожение на цели народи и култури.Тук отново борбите за независимост и самоопределяне са неразделно свързани със създаването на познание, което не само осмисля историята от гледната точка на колонизираните народи, но и изобличава властовите отношения, които я формират и продължават да възпроизвеждат колониалните йерархии в настоящето.
Постколониалните теории поставят под въпрос начина, по който колониализмът е оформил не само политическите и икономически отношения, но и знанието за света. Те се стремят да предоставят глас и пространство на гледните точки, преживяванията и мисълта на колонизираните народи, да покажат как е създавана представата за тяхната чуждост, „другост“, която в последствие е използвана за да оправдае господството над тях (Curiel, 2014). Но докато постколониалният подход се стреми да преосмисли историята и познанието през опита на колонизираните общества, деколониалният, според изследователи като Мадина Тлостанова (Tlostanova, 2019), поставя под въпрос самите правила, по които се произвежда знанието и по които се определя кое познание има авторитет.
Изследователите, свързани с течението модерност/колониалност, сред които Анибал Кихано, Уолтър Миньоло, Енрике Дусел и Катрин Уолш, разглеждат модерността и колониализма като две неразделно свързани страни на един и същ исторически процес. Според тях модерността не е само период на научен, технологичен и обществен напредък, а проект, изграден върху колониалното завладяване, експлоатацията на поробените народи и утвърждаването на расови йерархии, чрез които европейският субект, неговото знание, култура, духовност и начин на живот се представят като универсални, по-висши и по-цивилизовани. Това върви ръка за ръка с обезценяването, подчиняването, а често и унищожаването на местните знания, езици, вярвания и социални порядки. В този смисъл колониализмът не приключва с политическата независимост на колонизираните държави, а продължава да действа чрез това, което Анибал Кихано (1999) нарича колониалност на властта и колониалност на знанието – трайни отношения, които определят кой има право да говори, кое знание се признава за легитимно и кои хора остават поставени в подчинена позиция.
Именно тук обаче деколониалните феминистки авторки поставят въпроса дали тези отношения на власт могат да бъдат разбрани, без да се отчете централната роля на социалният пол (джендър) и сексуалността в колониалния проект. Мария Лугонес посочва, че в теорията на Кихано полът и патриархатът остават на заден план, въпреки че колониализмът не само създава расови и икономически йерархии, но и налага специфичен колониален ред на пола. Според нея колониалността не може да бъде разбрана без анализ на начина, по който расата, полът, сексуалността и трудът се конструират едновременно и взаимно се подсилват (Лугонес, 2020).
Лугонес доразвива тази критика, като показва, че колониалната система на пола не представлява просто пренасяне на европейския патриархат върху колонизираните общества. Опирайки се на изследвания върху различни коренни народи, тя показва, че в много от тях социалната организация не е изградена около бинарно и йерархично разделение между мъже и жени. Полът не е основният принцип, по който се разпределят обществените роли, властта или трудът, а жените често участват в колективното управление, заемат политически и религиозни позиции и разполагат със значителна автономия. Колонизацията променя именно тези отношения, като налага европейски модел на патриархална държава, изключва жените от публичната сфера и превръща пола в основен механизъм за социална йерархизация. В същото време този модел не се прилага еднакво за всички. Белите европейски мъже и жени са конструирани като пълноценни човешки субекти в рамките на модерната система на пола, докато за колонизираните е отредена различна система на отношения.
Колониализмът не налага предколониални, европейски полови порядки на колонизираните. Той налага една нова система на социалния пол, която създава много различни порядки за колонизираните лица от мъжки и женски пол спрямо белите буржоазни колонизатори. (Лугонес, 2020)
По този начин колониалната система на пола не само подчинява жените, но и разрушава съществуващите форми на общностна организация и солидарност. Чрез предоставянето на ограничени привилегии на колонизираните мъже и изключването на жените от властта тя променя вътрешните отношения в колонизираните общества и превръща самите тях в участници във възпроизвеждането на колониалния ред.
Връщайки се наново към темата за създаване на феминистко познание, която искаме да свържем с приносите на деколониалната теория, следваме перспективата на Очи Куриел, че производството на знания не може да се ограничи до включването на повече жени или повече представители на маргинализирани общности като обекти на изследване. Според авторката деколониалният подход изисква да поставим под въпрос самите условия, при които се създава знанието – кой определя изследователските въпроси, от чия гледна точка се интерпретират социалните процеси, кои понятия използваме и кои знания приемаме за легитимни. Вместо да възпроизвежда отношения, в които едни хора произвеждат знания за други, деколониалните феминистки подходи се стремят към съвместно създаване на знания, основано на диалог и признаване на опита на самите участници като източник на теория, а не само на емпирични данни (Curiel, 2014).
По този начин, за създаването на феминистко знание, вдъхновено и от деколониалността, е важно да насочим вниманието си не само към групите, които традиционно се превръщат в „обект“ на изследване, а и към институциите, практиките и привилегиите, които произвеждат и поддържат отношенията на господство, включително в самата академична среда.
Заключение
Какво означава за нас, социалните учени и активистки, да правим феминистки изследвания? Преди всичко феминистките теоретични рамки не действат нормативно и не предзадават определени изводи или шаблонни четения. Вместо това, различни изследователски подходи позволяват да поставяме под въпрос – и дори радикално да преосмисляме! – ключови, понякога основополагащи категории на обществото и науката. Феминистките теории са в същински смисъл критически, защото разкриват и проблематизират взаимосвързаните властовите отношения, социалните структури и знания. В направения кратък разбор само щрихирахме четири основни концепции, които често намират място в теоретичната рамка на една феминистка изследователка:
- Позиционалност – рефлексивност върху условията, които формират нашата особена гледна точка и властта, която упражняваме от нашата социална позиция.
- Джендър – произвежданите от отношения на власт представи за мъж/мъжественост, жена/женственост и други полови/родови разделения.
- Пресеченост – разбирането за взаимната преплетеност на системите на потисничество, които произвеждат специфични позиции на привилегия и потисничество.
- Колониалност – исторически обусловените властови и знаниеви режими и представи за род, пол и сексуалност, които са европоцентрични и патриархални.
С този кратък принос допълваме разширяващия се инструментариум пред феминистката изследователка. Той е проект с продължение. Нека този текст послужи като покана за включване.
С финансовата подкрепа на БФЖ. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора/-ите и не отразяват непременно тези на БФЖ. БФЖ не е отговорно за тях.
Библиография
Лугонес, М. (2020). Хетеросексуализмът и колониалната/модерната система на социалния пол. dВерсия, превод от английски: Николай Кърков. Достъпно на: https://dversia.net/6211/lugones-heterosexualism/
Bartra, E. (2012). Acerca de la investigación y la metodología feminista. В Norma Blazquez Grafр Fátima Flores Palacios & Maribel Ríos Everardo (Coord.) Investigación feminista. Epistemología, metodología y representaciónes sociales p. 67-79. Centro de Investigaciones Interdisciplinarias en Ciencias y Humanidades, UNAM.
Brooks, A., & Hesse-Biber, S. N. (2007). An invitation to feminist research. In Sharlene Nagy Hesse-Biber & Patricia Lina Leavy (Eds.) Feminist Research Practice, p.1-24. Sage Publications.
Butler, J. (1999). Gender Trouble. Routledge.
Collins, P. H. (2000). Black Feminist Thought. Knowledge, Consciousness, and the Politics of Empowerment. Routledge.
Combahee River Collective (2024). Колективно изявление на Combahee River Collective. ЛевФем.
Crenshaw, K. (1989). Demarginalizing the Intersection of Race and Sex: A Black Feminist Critique of Antidiscrimination Doctrine, Feminist Theory and Antiracist Politics. University of Chicago Legal Forum, 1.
Curiel Pichardo, O. (2014). Construyendo metodologías feministas desde el feminismo decolonial. В Otras formas de (re) conocer. Reflexiones, herramientas y aplicaciones desde la investigación feminista, p.45-61. Universidad del País Vasco. Hegoa.
Haraway, D. (1988). Situated Knowledges: The Science Question in Feminism and the Privilege of Partial Perspective. Feminist Studies, 14(3).
Hirsh, E., Olson, G. A., & Harding, S. (1995). Starting from marginalized lives: A conversation with Sandra Harding. JAC, 193-225.
Lauretis, T. (1987). Technologies of Gender: Essays on Theory, Film, and Fiction (Theories of Representation and Difference). Indiana University Press.
Murray, E. M., Anta, A. H., Montaña Monoga, A. M., & Quist, S. E. (2025). Positionality. In Margherita Paola Poto , Laura Vita (Eds.), The Ocean Incubator Network Learning Toolkit, p. 61-101. Cham: Springer Nature Switzerland.
Peake, L. J. (2016). Feminist Methodologies. In Douglas Richardson, Noel Castree, Michael F. Goodchild, Audrey Kobayashi, Weidong Liu, and Richard A. Marston (Eds.) International Encyclopedia of Geography: People, the Earth, Environment and Technology: People, the Earth, Environment and Technology, p. 1-10. Wiley & Sons.
Quijano, A. (1999). Colonialidad del poder, cultura y conocimiento en América Latina. Dispositio, 24(51), 137-148.
Rajan, K. S. (2021). Multisituated: Ethnography as diasporic praxis. Duke University Press.
Scott, J. W. (1986). Gender: A Useful Category of Historical Analysis. The American Historical Review, 91(5), 1053–1075. https://doi.org/10.2307/1864376
Tlostanova, M. (2019). The postcolonial condition, the decolonial option, and the post-socialist intervention. In Postcolonialism cross-examined, p. 165-178. Routledge.
