Темата за миграцията се повдига в публичните дебати тенденциозно, като „проблем“ и „заплаха“. С нея се всява страх и морална паника – и то успешно. Лошите нагласи към тази прослойка от обществото прави обсъждането на темата от други гледни точки особено трудно и непопулярно, дори когато става въпрос за истинските последствия върху собствените ни заплати, условия на живот и права. Трябва да пробием през тези наложени ни представи. Само така ще можем да видим начините, по които злоупотребите с мигрантите – включително български мигранти в чужбина – водят до злоупотреби над всички ни.
Лишени от перспектива
В медиите и от партийните трибуни се насажда, че мигрантите са опасни и страшни „злодеи“. Това важи независмо дали става въпрос за бежанци от войни, диктатури, политическ и религиозни репресии или икономически кризи. Разпространява се идеята, че те идват тук за да се възползват от нашата уж много щедра социална система. Но това далеч не отразява реалността. Дори в най-благоприятните представи за живота на мигрантите у нас, несправедливостта отново опира до трудова експлоатация. Такива са случаите, например, на частни фирми, които регулирано внасят мигранти за работна ръка и им осигуряват дори настаняване. В дългосрочен план излиза по-евтино на големите бизнеси да платят за транспортиране и настаняване на чужденци от по-бедни държави, защото могат да им плащат по-малко. Освен това, чуждестранните работници са по-зависими от тях като работодатели – и съответно по-примирими към нередности.
Липсата на диалог за правата на мигрантите позволява да цари пълна експлоатация на работещите чужденци от трети страни у нас. Виждаме ниско заплащане или неизплатен труд, липса на договори и тяхното нарушаване, опасни и нехуманни условия на труд. Това на фона на институционални репресии, като изключително трудни процедури за право на пребиваване, лишаване от нужните документи, риск от откази и депортации. Репресивната политическа обстановка към тях води до уязвимост, липса на трудови права и защити, и принудата да приемат каквито условия могат да намерят, само и само да изкарват прехраната си. Настройването на негативни нагласи срещу мигрантите води до пълното заслепяване на българското общество към това как експлоатацията на тези хора подронва стойността и условията на труд и на всички останали.
Едновременно „проблем“ и „решение“
Миналата година, в отговор на протестите на студентите по медицина от „Бъдеще в България“, Тошко Йорданов от ИТН отново се опита да всява разделение. Той заплаши, че ако не са доволни от условията на труд в България, много лесно ще бъдат заменени с мигранти. В същия дъх, той каза на младите медици да заминават за чужбина, щом недоволстват. Самите те да станат мигранти и съответно по-уязвими към експлоатация спрямо местните. Пренебрежението към двете страни в този пример олицетворява перфектно нагласите на политическия елит към обикновените, работещи хора. Пълно, безскрупулно безразличие, независимо от националността или гражданството.
Феноменът на „източване“ на работна сила от България, наблюдаваме освен в здравеопазването, така и в сферата на социалните грижи. В продължение на десетилетия, жени от България и Източна Европа биват целенасочено привличани като болногледачки в чужбина, по-конкретно в Западна Европа. Целенасочено, защото агенции търсят работнички конкретно от по-бедни страни като балканските. Защо? Именно защото те са склонни да приемат заплащане, работни часове и условия, които не са привлекателни за местното население.
От едната страна в това уравнение имаме местните, които се страхуват, че по-„евтина“ работна ръка ще им вземе хляба. От другата имаме (е)мигранти, които приемат ниско заплащане и лоши трудови условия, защото все пак са по-добри от възможностите в родината им. И от двете страни попадат милиони български граждани. В двата случая проблемът не са нито едните, нито другите, а системата и управниците, които поставят печалбата – и съответно експлоатацията – на първо място. И на всяка цена.
Изкупителни жертви на „свободния“ пазар
Политическата употреба на темата не е случайна. От една страна, това е класически пример за стратегията „разделяй и владей“. Виждаме, че години наред тази стратегия успешно насажда напрежение, омраза и дори насилие между групи от обществото със съвсем сходно място в класовата йерархията (някъде на дъното). Така напрежението по никакъв начин не достига тези на върха, които реално определят заплащането и животите на противопоставените страни.
Всяването на паника и превръщането на мигрантите в лесна група за експлоатиране, носи най-големи дивиденти за тези на върха на пирамидата. Шефове и собственици си спестяват милиони разходи за труда на работещите и прибират още по-големи печалби за себе си. Те печелят на гърба на всички ни, за сметка на здравето, безопасността и животите ни. На гърба на безбожните часове труд, които влагат хора, които са отчаяни за препитание за себе си и семействата си. Отново –независимо от националността или гражданството им.
Злоупотреби, които вредят на всички ни
Трябва само да погледнем към избухващата строителна индустрия у нас, за да си представим за какви печалби става дума. В този толкова физически изискващ сектор често има незаконни практики, а там масово са наети мигранти и хора от малцинствата. Липса на договори или тяхното нарушаване, незаконно ниско заплащане и неизплатен труд, опасни и нехуманни условия, дори незаконна употреба на детски труд. Защо никой не говори за тези неща?
Масово мигранти у нас са принудени да живеят в административен хаос и абсолютна несигурност. Често са оставени без право на документи или временни такива, без възможност за адресна регистрация или със сериозни ограничения. Политиките против миграцията не ограничават броя хора, които напускат страните си в търсене на по-добър живот у нас. Те ограничават само възможностите им за оцеляване – особено легалните.
Няма почти никакво пространство за дебат и оспорване на настоящите анти-миграционни политики. Никой не смее да говори нито за проблемите на самите мигранти, нито за това как тяхната експлоатация е обвързана с нашата. И още по-малко за потенциални решения, които не са депортации и бетонни стени.
Политика на насилие или политика на грижа?
Анти-миграционните политики струват милиарди на държавата и съответно данъкоплатците. Полетите за принудителни депортации, бетонните стени, строенето и поддържането на лагери и затвори, полицействането и администрирането на всички тези неща – това е една огромна и непонятно скъпа система. Това е цяла индустрия на репресии. Насилственото противопоставяне на миграцията създава повече проблеми отколкото решава. Да не говорим за огромни нарушения на човешкото достойнство и права, които се наблюдават у нас. В това число влизат документирани изтезания, лишаване от свобода на деца, смърт и убийства.
Дали ако имаше по-хуманни процедури по регулиране на хора идващи извън ЕС, мигрантите щяха да са толкова зависими от работодателите? Ако имаха равни трудови права и достъп до правна защита, нямаше да са им обидно ниски заплатите. Ако не живееха в страх от лишаване от документи, принудителни депортации и дори расистки нападения, едва ли щяха да бъдат толкова привлекателни за експлоатиране от капитала. Работодателите щяха да са длъжни да се отнасят достойно с всичките си работници, независимо от националност или гражданство.
Алтернативи, спекулации и надеждии
Вместо за бетонни стени, затвори и насилствени депортации, бихме могли да даваме същите тези пари за приобщаване. Например чрез масово изграждане на достъпни и качествени общински жилища в цялата страна. Не само мигранти, а всички засегнати от жилищната криза у нас биха могли да се възползват от такава политика. Едно понятие от сферата на достъпността за хората с увреждания гласи, че решенията за една маргинализирана група хора всъщност има ползи за цялото общество.
Вместо в полиция и граничари-убийци, бихме могли да влагаме същите тези средства за развитие на социалната система. Има нужда от екипи за спешни реакции, социални работници, преводачи, учители, програми за квалифициране и други, които да гарантират реалното включване на новопристигащи чужденци и техните семейства. Не само в пазара на труда, а в обществото ни като цяло. Дали тогава нямаше да видим по-малко случаи на насилие, които се употребяват срещу цялата тази разнообразна група хора?
България изплаща санкции към Европейския съд, наложени за груби нарушения на човешките права. Бихме могли да си спестим и средства и социални проблеми, ако подходим с грижа. Имаме примери дори от собствената ни история, в която България не се е срамувала да бъде убежище за бежанци от войни и по-бедни страни, а напротив. Крайно време е да спрем да наливаме пари и ресурси в насилие и да очакваме позитивни резултати за когото и да било.
Tози текст е финансиран от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Той не е предназначен за търговски цели и неговата продажба и/или препродажба е забранена. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
