Положението на здравната система в България е толкова критично от толкова много години, че сякаш обществото претръпна към темата. През седмица се чува за поредното закриване на отделение – или на цели болници. Реакция почти няма, съответно не се взимат и нужните мерки. Не можем да си позволим да вдигаме рамене и да приемаме това за ежедневие. Цената е твърде висока – здравето и животите на всички ни.
Промяната е напълно възможна. Трябва първо да назовем пагубното влияние на търговията със здравето ни, безразличието в политиката и в обществото и идеологическите бариери, които доведоха до разпада на здравеопазването. Когато назовем проблемите и техните корени, тогава става ясно какви са решенията и как можем да ги постигнем.
Печалната картина на здравеопазването у нас
В края на юли месец тази година спряха да работят четири отделения в Силистра – инфекциозното, неврологичното, ревматологичното и детското. Това е единствената многопрофилна болница в цялата област, обслужваща близо сто хиляди души, включително деца. Седмица по-рано, директорът на държавната болница в Ямбол алармира, че детското им отделение е пред затваряне, ако спешно не се вземат извънредни мерки. Същото беше в Карлово през май, когато местните протестираха срещу закриването на детското и инфекциозно отделение, които обслужват три града.
Последна проверка в МБАЛ Ловеч в края на юли установи, че едва една трета от отделенията функционират към момента, а цял етаж е в пълна разруха. През март, област Пазарджик остави над 200 000 души население без нито една общинска болница на своя територия. По същото време, 32-ма специалисти колективно напуснаха врачанската многопрофилна болница, след по-атрактивни предложения за работа от новата частна болница в града, която в крайна сметка обаче не получи лиценз за да започне работа.
От данните на НСИ става ясно, че за 2025 г. над сто общини разполагат с по-малко от десет специалисти по здравни грижи, а в пет общини в България няма нито една медицинска сестра. Не може това да е новото ни „нормално”.
Безразличието като смъртоносна политика
Изброената дотук информация представлява само новините от началото на тази година. Това е върхът на айсберга, кулминацията на неадекватни здравни политики от десетилетия, чиито последствия жънем днес. Как стигнахме дотук?
Асоциацията на професионалистите по здравни грижи (БАПЗГ) сигнализират за кризисна ситуация в медицинското съсловие от повече от десет години. Още през 2014 г. разказват пред медии, че по 1 000 сестри напускат България всяка година поради ниското заплащане и свръхнатоварването. „Няма медицинска сестра в България, която да работи по-малко от 12 часа”, споделя медицинска сестра от София пред бТВ още тогава.
През 2018-19 г. медицинските сестри в цялата страна се надигнаха, защото още тогава не можеха да търпят повече. Действията им ескалираха в окупиране на Народното събрание и протест от перваза на прозореца на сградата. Въпреки безпрецедентното медийно внимание, което успяха да привлекат, исканията им не бяха изпълнени. Малко след ескалацията ни удари пандемията Ковид-19 и медицинските специалисти бяха принудени да износят тази тежка борба в мизерните условия, които толкова се бориха да променят.
Не липсва медийно отразяване. Не липсват протести на местно ниво. Медицинските сестри положиха огромни усилия да обърнат внимание към проблема на национално ниво, младите специализанти и студенти след тях – също. Отношението, което те срещнаха от властимащите обаче е истинското лице на безразличието. Не става въпрос само за циничните обиди от страна на народни представители като Тошко Йорданов от ИТН, а за системното пренебрежение и липса на реални действия от когото и да било.
Идеологията, за която не говорим
Тази институционална парализа не е случайна, а целенасочена политика. Тя е следствие от дълбоко вкоренените разбирания за здравеопазването и обществото като цяло. Крайно време е да говорим открито за идеологията на тези политики (и политици). Време е като общество да поставим тези идеологии под въпрос. Нека се попитаме какви са ценностите и приоритетите, които стоят зад нея – и няма ли алтернатива, наистина.
Tази серия текстове е финансирана от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
