Позиция на ЛевФем за международния ден на труда първи май 2020

Тази година, Първи май ще бъде различен от всичко, което помним в миналото. Пандемията от коронавирус и режимът на физическо дистанциране в целия свят означават, че традиционните форми на протести, шествия и демонстрации не могат да се състоят не могат да се състоят както през последните години. Това дава на нас от ЛевФем, българска социалистическа феминистка група, неочаквана отправна точка за размишляване върху собствения ни труд и позиции.

В ЛевФем сме предимно български жени и куиър хора, много от нас са мигрант/к/и работещи върху проблемите и правата на работниците и жените в България. Поради това голяма част от общуването ни досега в собствената ни група, както и публичната ни дейност в областта на трудовите права и социалното възпроизводство, по необходимост се случват през онлайн платформи, печатни издания и социални медии. Това винаги ни е затруднявало и ограничавало, макар че далеч не сме единствените в тази позиция сред левите групи в Централна и Източна Европа. Част от вътрешният ни процес е посветен на това да примиряваме и  поставяме в диалог причините за и последствията от ограничената ни възможност да действаме „на място“, без да подценяваме или надценяваме способността си за смислен принос към каузите, за които се борим и в които вярваме. Затова и в момента споделяме особеното чувство, че откакто започна пандемията, „всички сме заедно в това“: в някакъв смисъл няма значение къде си, защото всички сме с ограничено движение, и мнозинството – блокирани вкъщи и зад екрана. Това ново положение, и настояването за дълбоко премисляне на модела, по който се организираме, ни позволиха да свържем анализа, който правим, и борбите, които виждаме като пресичащи се с нашата, и да осмислим какво ни казват те за настоящата ситуация.

И така, какъв е залогът, ново ли е всичко това, което се случва? Донякъде всичко е безпрецедентно ново. Милиони работници са затворени вкъщи без работа и без начини да се издържат. Други – особено в грижовния, логистичния и земеделския сектори – са принудени да работят и да поддържат „икономиката“, дори когато това означава да рискуват собствения си живот и здраве. Пандемията от коронавирус се превръща в криза на капиталистическото производство и задълбочава още повече кризата на социалното възпроизводство. В един друг смисъл обаче, тази обезпокоителна реалност не е съвсем нова – тя звучи тревожно познато на тези от нас, които работим в сферата на борбите за женските и трудови права в Източна Европа и България. Когато забавянето или спирането на цикъла на производство означава замирането на икономическата дейност, може би е вълнуващо да си представяме задаващата се смърт на капиталистическата икономика. Разбира се, нещата далеч не са толкова прости. Като част от прехода от социализъм към пазарна икономика след 1989 г., държавите в нашия регион предприеха масова приватизация в колосални размери, като превърнаха националната индустрия, селското стопанство и обществените услугите в частни активи на едрия бизнес. Частично или изцяло държавните сектори като здравеопазване и образование оттогава насам са източени до степен, в която трудът там се е превърнал в риск за работещите. Протестите на медицинските сестри в България разкриха тъжната реалност на нашата здравна система и ужасните условия, с които те се сблъскват. По тъжна ирония, те трябваше да ударят спирачки на собствената си борба и да се втурнат в окото на пандемията, без лични предпазни средства, за да изпълняват професионалния си и човешки дълг да спасяват животи. В по-широк план, същият процес, който днес държи работници като тях на нищожни заплати и в мизерни условия, изпрати близо три милиона българи в емиграция от 1989 насам. Много от тях работят в сектори, определяни днес като „съществени“ в развитите капиталистически общества – трудоемко производство и социално възпроизводство или грижовен труд. За държава с едва седем милиона население, това означава, че всяко семейство е изгубило поне един член в миграция. Много от нас в ЛевФем сме част от поколение, за което оставането в България беше крайно решение, което все по-малко от нас взимаха, и то с ясното съзнание, че е ‘с глава в стената’ и върви с ограничения откъм възможности за достоен труд и социално осигуряване.

 

Въпреки всичко, този период ни научи да не вярваме на идеолозите на системата, които повтарят неизменния ултиматум на българския преход: ако спасим хората, ще погубим икономиката. Разбира се днес това послание се представя със засилена неотложност  поради пандемията от COVID-19, но то съвсем не е ново. Тези от нас, които живеем в пандемията на пазарния фундаментализъм, вече отдавна сме запознати с него и неговите пагубни последствия. В нашата най-нова история, то се използва, за да оправдае огромни посегателства срещу социалните ни права и сигурности. Десетилетия наред сме свидетели на това как в повечето семейства тежестта на социалното възпроизводство бива все повече прехвърляна върху плещите на жените. В настоящия момент този процес е доведен до крайност с концентрирането на вече до болка познатата ни „двойна смяна“ в едно и също пространство – дома. Но тази реалност отдавна е добре позната на жените, които работят като надомни работнички в шивашкия сектор в България и в други източноевропейски държави и шият дрехи за чуждестранни фирми за мизерни пари и в още по-мизерни условия. Като приемат единствената налична работа в техните региони, в които кооперативите и фабриките отдавна са приватизирани и разграбени, те имат ограничен избор: или да останат и да работят от вкъщи, докато се грижат за деца и възрастни хора, или да емигрират и да приемат несигурна и ниско платена работа в грижовния сектор в чужбина, докато техните майки, големи дъщери или често безработни съпрузи се грижат за децата им. Тази реалност на хиляди българки и стотици хиляди жени от Източна Европа сега се превръща в такава за все по-широк кръг от прекарийни работници, включително и в развитите капиталистически демокрации, които са принудени да работят от вкъщи или на първа линия без никакви граници между домашно и работно пространство, и/или с твърде малко или без никакви предпазни средства срещу смъртоносния вирус. С разпространението на COVID-19 в Европа виждаме как тази липса на социална и трудова протекция се превежда директно в жертването на източноевропейските грижовни работници, работещи в домовете на възрастни хора и изложени на огромен риск, а в последните седмици вече и на сезонните мигриращи работници, които са превозвани към западните държави въпреки ограничението на движението и пътуването за всички останали, за да бъдат спасени реколтата и потреблението в западните страни.

 

Въпреки това, опасно е да мислим, че тази ситуация сама по себе си ще доведе до края на капиталистическия режим. Глобалните неравенства все още позволяват прехвърлянето на капитали и разселването на работници чрез гранични режими и междуправителствени споразумения, които слугуват на икономическия растеж, докато захранват хищническата система на глобални неравенства и експлоатация. Вече видяхме как това се случи в Източна Европа в последните десетилетия без оправданието на пандемията – няма причина да не видим повторението на историята със същото идеологическо оправдание на спасяването на икономиката с цената на пренебрегването на човешки и социални нужди. Системата е достатъчно гъвкава и жестока, че да еволюира и да приеме нови форми за да оцелее, дори ако това означава установяването на още по-авторитарни и експлоатационни режими.

 

И все пак е също толкова контра-продуктивно и пораженческо да разглеждаме настоящия момент като безспорен триумф на все по-фашистката капиталистическа организация. Ние се намираме в исторически момент на интензивна класова борба. Затова трябва да си напомним, че точно сега СМЕ в позиция да поставяме политически и социални искания. Това, което беше немислимо само допреди няколко месеца, с разклащането на цялата система днес става реалност. Поради това на Първи май ние изпращаме солидарността си с всички работници, жени, маргинализирани общности и страдащи и борещи се хора по света, които настояват, че нашите живот и безопасност не бива да се принасят в жертва в името на капиталистическата икономика; които настояват за социална и финансова сигурност за работещите и бедните, вместо за спасителни суми за големите корпорации; които настояват за системи като здравеопазването и образованието да бъдат обществени, добре обезпечени и организирани на принципите на солидарност и грижа, вместо на този на увеличаване на печалбата; които настояват, че движението на хора е право, а не капиталистически номер за преместване на „по-евтин“ труд където и когато е най-необходим.