На 25 ноември по случай Международния ден за елиминиране на насилието срещу жени за седма поредна година ще се проведе Шествие срещу насилието над жени. Какво постигнахме и накъде трябва да насочим усилията си? В следващите редове се опитваме да изведем нашата равносметка като участнички във феминисткото движение.
Насилието срещу жените е огромен обществен проблем. Всяка трета жена е преживяла някакъв вид физическо, психическо или сексуално посегателство. През последните години се наблюдава постоянен ръст на подадените сигнали за насилие, които са само малка част от действителните случаи. През 2023 г. са издадени над 4000 заповеди за незабавна защита, а броя на убитите жени е 21, най-често от свои бивши или настоящи партньори. До момента насилници са отнели живота на поне осемнадесет жени от началото на 2024 г.
ЛевФем възникна през 2018 година сред първата голяма мобилизация около 25 ноември. Тогава писахме, че „мястото ни е на улицата в постоянна борба срещу практики и структури, които ни насилват и които ни оковават в социалната роля, отредена на жените от патриархалното общество, припозната като биологична и оправдана чрез природата“. От самото начало се опитваме да разкриваме първопричините за насилието, които според нас се коренят в капиталистическата система.
От тази позиция, в текста предлагаме рефлексии за посоката на нашето движение, с цел да продължим и подсилим диалога за бъдещето, визиите и стратегиите между участващите в това движение.
Мястото на жените в обществото
Насилието над жените не се случва във вакуум. То е произведено от конкретните исторически условия, които отреждат на жените подчинена роля в дома и в обществените и икономическите процеси. На нас като жени ни е вменено да вършим нископлатен или безплатен труд вкъщи и в социалните сектори по отглеждането, грижата и подпомагането на останалите членове на обществото. Работата ни у дома, в болници, училища и в грижовния сектор буквално поддържа живота на всички, но постоянно се обезценява и пренебрегва като незначима. Това продължава да се случва само с цената на постоянното потисничество и насилие над жените. Физическото насилие към нас върви ръка за ръка и със символното – с очакванията към жените и стереотипите, които поддържат „естественото място“ на жената в обществото. Цялата социално-икономическа организация на обществото зависи от подчиняването на жените.
Само че няма нищо естествено в това да изнемогваме под бремето на „втората смяна“ по емоционалното и физическо обгрижване на нашите близки. Разграждането на социалната държава прехвърли огромна част от този труд върху нас и ни затвори вкъщи; днес липсата на социална грижа за възрастните хора, хората с увреждания, децата и болните все по-често принуждава жените в семейството да се грижат за тях. На много от нас е трябвало да намалим работното си време или да напуснем работа, за да се грижим за членове на семейството.
Насилието над жените е резултат от структурните условия, които ни поставят в подчинено положение и учат мъжете, че те са наши господари и разполагат с телата и животите ни. Но то не бива да се разглежда само на индивидуалното му равнище. Жените продължават да получават по-малки възнаграждения за труда си и да изпитват по-големи трудности в осигуряването на жизнените си нужди. Условията на живот са по-трудни и често непоносими за жените: броя деца, класата, етноса, сексуалността, миграционния статут и уврежданията влияят на възможностите ни да разполагаме с жилище, да набавим храна и да платим сметките си. Бездомността, безработицата, липсата на детски градини и социални грижи, липсата на достъп до образование и здравеопазване и скъпоструващата издръжка на живота са видове икономическо насилие, което белязва телата ни и което ни натиква в положение на зависимост и подчинение.
Ние отхвърляме насилието във всичките му форми. Ние се борим за истински възможности за благополучието на всички и посрещането на техните насъщни, емоционални, творчески и интелектуални нужди.
Феминистки борби и победи
От 2018 г. заедно с редица други колективи, организации и активистки издигаме искания за решително подобряване на материалното положение на жените и крути мерки за действително противопоставяне на насилието над жените.
Припознахме се в лозунга на латиноамериканското феминистко движение „Нито една повече!“, който се превърна в символ на борбата срещу насилието. Настоявахме за повече видимост, повече чувствителност и повече нетърпимост срещу насилието над жените. В резултат на това значително се подобри медийното и политическото говорене по темата, а безброй хора припознаха каузата и се включиха в десетки протести, някои от които многохилядни. Феминисткото движение постави темата за насилието над жените на дневен ред и тя повече не може да бъде пренебрегвана.
ЛевФем също подкрепи усилията за промени в Закона за защита от домашно насилие“, които бяха приети през 2023 г. Те разшириха обхвата на защитените от закона, създадоха Национален съвет за превенция и защита от домашното насилие и осигуриха редица подпомагащи услуги за преживелите насилие. За съжаление въпреки усилията ни бяха приети норми, които пряко изключват хомосексуалните двойки и други семейства от защита по силата на закона. И макар битката за законова справедливост да е далеч от приключила, приетите промени станаха възможни единствено заради мащабната обществена реакция и многолюдните протести срещу насилието.
Терени на бъдещите феминистки борби
Пред нас обаче остава много работа.
Въпреки значителните увеличения на социалните плащания, нивата на минималната пенсия, минималната заплата и социалното подпомагане все още не позволяват посрещането на основни жизнени потребности за мнозина. В много сектори, в които работят предимно жени, условията на труд останаха на същите нива или се влошиха в последните години. Социалните работнички, медицинските сестри, болногледачките, санитарките и чистачките все още получават заплати, които не позволяват връзването на двата края.
В същото време, малко е направено за озаптяването на насилието на работното място. Злоупотребите на работните места, които лишават жените от полагащите им се осигуровки, пряко удрят по социалните плащания, които им се полагат. Държавата отказва да ратифицира и Конвенция №190 на Международната организация на труда за премахване на насилието и тормоза на работното място.
Болезнено се свива достъпът на жените до социална инфраструктура, която да обезпечи техните потребности във времена на несигурност и в случаите на насилие. Все повече отделения в общински болници се закриват, включително и родилни отделения; достъпът до здравеопазване на практика не съществува за все повече населени места, в които няма аптеки, а болничната грижа е все по-далеч и все по-недостъпна. Сметките за комунални услуги, цените на наемите и жилищата принуждават жените да живеят в пренаселени жилища или да остават в ситуации на насилие поради икономическа принуда.
Продължава и демонизирането на ромските жени и налагането на вредни стереотипи спрямо тях. През последните години расистките възгледи намериха въплъщение във все повече политики, насочени пряко срещу социалните плащания за ромски жени, включително с искания за ограничаване на социалните до родители, които имат определен доход, трайно осигуряване или дори образователна степен. Този вид политики директно изключват най-уязвимите от обществото.
Наред с това през последните години насилието в пограничните зони се увеличи драстично; полицейските органи са уличени в десетки хиляди незаконни отблъсквания на бежанци, много от които жени и деца. Насилието над бежанките, принудени да попаднат в каналите за пограничен трафик, е съпътствано с непрестанното подклаждане на омразата срещу хората от Близкия изток и Южна Азия; през последните години все по-често се организират насилнически акции срещу бежанци в София и в други градове, а държавните органи се стремят към все по-голяма секюритизация на въпроса.
Насилието срещу ЛГБТИ+ хората също ескалира и за пръв път от десетилетия бе въплътено в нови експлицитно хомофобни и трансфобни изменения в Закона за предучилищното и училищното образование. Тези промени са ефект на дългогодишна кампания срещу транс и куиър хората. Борбата срещу „джендър идеологията“ маскира нормализирането на насилието над жени и ЛГБТИ+ хора и утвърждаването на човекомразни разбирания и идеологии.
Накъде оттук?
Нашата борба не се изчерпва с приемането на един закон или конвенция, не свършва с печеленето или губенето на правно-нормативните битки. Нашата работа е търсенето на цялостна трансформация на обществото, тъй щото всички ние – работнички, мигрантки, ромки, бежанки, лесбийки, транс, би – да живеем достойно и човешки.
Ние от ЛевФем смятаме, че пред феминисткото движение стои един огромен въпрос:
Как феминисткото движение да стане масово и разпознато от все повече жени, тъй щото исканията и посланията ни да станат незаобиколим фактор в публичния живот?
Налагането на темата за домашното насилие в обществения дебат е огромният успех на нашето движение в последните 20 години. Но нямаме още 20 години, за да репликираме този опит със следваща тема. Светът около нас върви с бясна скорост към все по-реакционни и антихуманни позиции и ако искаме отпорът ни да има шанс да просъществува, трябва да бъдем по-бързи и дръзки.
На първо място смятаме, че феминисткото движение трябва да се отърси от илюзията, че има истински добронамерени съюзници сред политическия елит. Това, което имаме като политическа конюнктура, многократно показа, че в своята цялост е в най-добрия случай безразлично, ако не и открито враждебно към нашите борби. Доколкото диалог с политици и партии трябва да се поддържа, то той следва да е ситуативен и конкретен, а не изхождащ от презумпцията, че дадена партия или политик са от „добрите“ и винаги ще ни подкрепят. Няма.
Второ, феминисткото движение е редно да започне много активно да търси съюзници там, където има най-много и организирани жени. Това са както професионалните обединения и организации като синдикати във феминизираните трудови сектори (образование, здравеопазване, социални грижи, култура, лека промишленост, туризъм и хотелиерство), така и сред общности, свързани с грижата за деца и възрастни – групи на родители на деца в училище и детските градини, родители на деца с увреждания и подобни. Макар да съществуват някои отделни опити за свързване с тези групи от обществото с феминисткото движение, тези опити остават по-скоро изолирани, а само ако са устойчиви, продължителни и разпознати от все повече организации, може да се очаква реално създаване на обществени връзки, припокривания в каузите и солидарност.
Трето, трябва да спрем със заблудата, че феминизмът и човешките права не са политическа тема. Може да не са тяснопартийни теми, но със сигурност са политически такива. Съответно трябва да водим битките си, политизирайки средата. Това не е равнозначно на повече ПР и комуникационни брошури за дейностите ни, а означава пряка агитация и убеждаване на хора и общности на терен за прогресивни каузи. Означава публични дебати, работа с нагласи, политическо, а не експертно говорене за това защо толкова много жени страдат от обществената, политическа и социална ситуация в страната.
Четвърто, необходимо е да разширим исканията си отвъд подобряването на Закона за защита от домашното насилие и други подобни правни уредби. Насилието над жени не се изчерпва с домашното насилие, а дори да искаме специфично с домашното насилие да се борим, то не се преодолява само с добра правна и институционална рамка, а с промяна на материалните и политическите условия, които произвеждат насилието.
Пето, наложително е действията и анализът ни да изхождат от осъзнаването на дълбоките структурни предпоставки за взаимосвързаното насилие над жените, ЛГБТИ+ хората, мигрантите, хората с увреждания и хората от други етноси. Адресирането на дълбоките неравенства, с които се сблъскват тези групи в обществото, е необходимо условие за добруването на всички, а не брошка на фалшиво обединение. Феминисткото движение не може да мълчи за бедността, расизма, хомофобията и трансфобията, експлоатацията на трудещите се или насилствените отблъсквания на мигранти – тези проблеми са основни за много жени и нашето движение може да бъде силно само ако припознае проблемите, с които се сблъскват ежедневно нашите сестри.
Ние припознаваме в описаните пет точки усилията на безбройните знайни и незнайни активистки от историята на нашето движение до днес, които продължават да се застъпват за социалното, политическото и икономическото равенство на жените. Излагайки ги тук, ние още веднъж подчертаваме принадлежността си към движението на всички онези феминистки, ЛГБТИ+ хора, работнички, социалистки и безкрайни други, които всеки ден се борим за справедливост. Нека заедно начертаем посоката на нашето движение, нека поддържаме диалога за бъдещето, визиите и стратегиите помежду ни жив!
Нека бъдем реалисти и да искаме невъзможното
Имайки предвид всичко описано по-горе, искаме да посрещнем този 25 ноември с едни по-смели, но в същото време закъснели и болезнено необходими искания. А именно:
Ние настояваме за смел национален бюджет за борба с насилието над жени, който да се основава на истинска борба за равенство.
Настояваме за доходи, които позволяват нашето достойно съществуване.
Настояваме за признаване на грижовния, емоционалния и домашния труд и за зачитане на огромния му принос към обществото.
Настояваме за безплатно здравеопазване.
Настояваме за прогресивно данъчно облагане, което да намали неравенствата.
Настояваме за жилищна политика, която предпазва от социално изключване и бездомност.
Настояваме за мерки срещу насилието на работното място.
Настояваме за равното третиране на всички, включително и ромите, мигрантите и ЛГБТИ хората.
Настояваме най-сетне за ясни и конкретни мерки за изкореняване на вредните стереотипи и структурни предпоставки за насилието над жените! Ние ще сме на площада на 25 ноември и ще продължим да сме там, за да кажем НИТО ЕДНА ПОВЕЧЕ!
