Настоящият текст е част от серия публикации и уебинари на тема социално възпроизводство, (женски) труд и миграция в Източна и Централна Европа и отвъд. Видеото от уебинара, където текстът е представен за първи път можете да видите тук. Серията цели да засили обществената чувствителност около борби в областта на трудовите, репродуктивни и миграционни права, както и положението на жените в обществото, особено с оглед на настоящата пандемия от ковид-19. Публикациите и уебинарите са координирани съвместно между българския феминистки колектив ЛевФем и платформата Транснационална Социална Стачка (Transnational Social Strike), а инициативата се случва с подкрепата на Фондация “Фридрих Еберт” България. Много от участниците в серията са част от нововъзникналата мрежа EAST (Essential Autonomous Struggles Transnational), обединяваща активистки и работнички в Източна и Централна Европа.  За повече информация за мрежата, пишете на essentialstruggles [at] gmail.com. Препубликуването на материали от серията е позволено с изрично позоваване на оригиналния източник.

Жилището като основно средство за социалното възпроизводство се превърна по безпрецедентен начин в център на внимание по времето на кризата от КОВИД-19 в Сърбия, както и навсякъде. Инструкцията да си “стоим вкъщи” разкри несправедливости в жилищния въпрос, включително насилието над жените и расизма срещу роми и мигранти, които са директен резултат от процеси като приватизацията, реституцията, финансиализацията на недвижимото имущество, изчезването или критичното намаляване на обществените жилища и все по-масовото оставане на хора без покрив над главата си. Обитателите на центрове за масово настаняване, но също и живущите в неформални, несигурни, опасни и нездравословни условия на живот, бяха крайно изложени не само на риск от зараза, но и риск от все по-сериозно обедняване и насилие от страна на органите, съблюдаващи спазването на карантината. Тези, които имат привилегията да си останат вкъщи са под все по-засилен режим на хипер-експлоатация на домашното пространство, наред с продължаващото изискване за неплатен грижовен труд. Домовете станаха училища, забавачници, офиси,  но също и болници, където се очаква да се грижим за болните си близки, както и за самите себе си. Тази ситуация предизвика организирана реакция в обществото, включително мобилизация ‘отдолу’ на движението за право на жилище. Жилищните борби по времето на пандемията в Сърбия могат да се разделят на три фази от началото на март 2020: организация на активна взаимопомощ по време на карантината; борби срещу държавната репресия по времето на протестите и продължаващите в момента борби да не се върнем към ‘нормалността’ на ситуацията преди пандемията. 

Организация на активистка помощ по време на карантината 

След първоначалното осмиване на вируса от страна на държавните служители в началото на пандемията, в Сърбия, следвайки мерките, наложени на глобално ниво, беше обявено извънредно положение на 15-и март. Два щаба бяха сформирани след като сръбският президент публично обяви ‘война срещу вируса’: здравен щаб и икономически щаб с цел да се елиминират последствията от икономическата криза. По време на този кратък период бяха въведени две мерки, директно свързани с жилищния въпрос. Първата беше мораториум на ипотечните кредити във формата на тримесечно замразяване на изплащането на вноските, благодарение на Националната банка на Сърбия, и препоръката към Камара на публичните изпълнители от страна на Министерството на правосъдието, с което първите бяха посъветвани да прекъснат изселванията по време на пандемията. Макар че тези мерки имаха ефект и олекотиха трудностите и страданията на най-уязвимите, тяхната роля беше да се запази базисната инфраструктура, която позволява разменната стойност на жилищните имущества да се запази като главна ос на обръщението на капитали. Социалните проблеми, възникнали или влошили се по време на карантината, не се превърнаха в предмет на държавните мерки. Мнозинството от хората бяха оставени да се справят с пандемията със собствени средства. 

 Под режима на карантината, поради ограничение на движението или заради задълбочилата се бедност, много хора нямаха възможност да продължат да работят и да свързват двата края, да си позволят храна и санитарни продукти за семейството си. Тези, останали без покрив над главата си и живущите в неформални жилищни условия, които най-често се изхранват от работа на улиците на града, изкарваха все по-малко заради мерките за социална дистанция и полицейския час. Покрив (Krov nad glavom), организация срещу изселванията, която работи в три големи града – Белград, Нови Сад и Суботица, промени фокусът на работата си от превенция на изселванията към оказване на помощ на подложените на трудни житейски условия по време на карантината жители. Като част от кампанията ‘Никой гладен, никой жаден, никой бездомен’, организацията събра повече от милион динара (над 15,000 лв) и закупи вода и санитарни продукти за повече от 1000 души в Белград, Нови Сад и Суботица. Тази акция беше финансирана най-вече чрез дарения от личните средства на самите жители на трите града и хора от страната чужбина. В началото помощ беше оказана на семействата, които преди си бяха сътрудничили с организацията, за да защитят домовете си, но скоро зов за помощ отекна и от други страни, отвсякъде където хора се бореха да оцелеят в условията на карантина. В отговор на огромното обществено бедствие, Покрив организира ‘Социален щаб’ като обществена инициатива без участие на държавните органи, за да покаже провала на държавата да се справи с пандемията. Покрив изиска от държавните институции да осигурят жилища и здравна помощ на всички, както и да предоставят електричество и вода на тези, които нямат достъп до базисна инфраструктура. Успоредно с това,  първата Солидарна кухня беше организирана в Белград, с активната подкрепа на Покрив. Тази инициатива беше създадена спонтанно от група приятели, след като бяха научили за много хора в града си, които не могат да задоволят елементарните си жизнени потребности.   

В същото време, Покрив срещна други проблеми, които произхождаха от множеството нездравословни домашни условия, в които живеят много белградчани. Поради начина, по който здравните институции функционираха по време на карантината, множество пациенти бяха изпратени вкъщи за да преболедуват в домашни условия там. Подобно домашно лечение, обаче, предполага наличието на определени условия, които не са достъпни за голям брой жители на Сърбия. Докато раздаваха помощи на улица Далматинска, където живеят хора в опасност от изселване, активисти на Покрив намериха 72-годишен мъж, живеещ сам в помещение, негодно за обитаване, с възпалени рани от третостепенно изгаряне, изпратен вкъщи за ‘домашно лечение’. 

В Сърбия по време на карантината, мигрантите бяха разпознавани като най-сериозната заплаха за сръбските граждани. В началото на пандемията полицията изсели всички самоорганизирани мигрантски окупации и периметърът около тях се охраняваше от армия и полиция. Повечето хора бяха отведени във вече пренаселени жилищни помещения, а други бяха незаконно изгонени обратно към съседни държави. От 16-и март, центрове за приемане и временно настаняване на лица, търсещи убежище, са охранявани от въоръжени войници, с разрешение да използват огнестрелно оръжие при нужда,  като целта на тази мярка, както беше съобщено от представители на властта, беше превенция на разпространението на коронавирус сред мигрантското население.

Фазата на карантината приключи официално на 6-и май. Преходът към следващата фаза беше означен с акцията на крайнодесен активист, излъчена директно във фейсбук. С кола, той се вряза в оградата на мигрантския лагер Обреновац, под зоркото наблюдение на полицията и армията, с крясъци: “Не искам приятелката ми да бъде нападната от мигранти. Не искам армията да пази мигрантите. Не искам ислямска държава. Не искам да съм жертва на всичко това и наказанието ще е огромно”. 

Борби срещу държавните репресии по време на протестите 

Пълната карантина беше последвана от кратка нова фаза на предизборна „нормалност“. Правителството манипулира информацията за броя на жертвите и броя на заразените до изборите през юни. С опозиция, която бойкотира изборите преди пандемията, за управляващата партия не беше трудно да спечели и този път. След изборите драстичната ситуация се разкри с бърза скорост. Разпадащата се база на общественото здравеопазване в Сърбия започна да издиша.  В отговор на декларацията за засилени мерки за сигурност, , включително изгонването на студенти от техните общежития, вечерта на 2 юли се разразиха спонтанни протести. Много студенти се събраха пред сградата на парламента, заедно с група протестиращи с десни политически виждания. По време на протеста възникна конфликт, когато групата студенти поискаха да бъде премахнат флаг с десни лозунги. През следващите дни, студентите бяха подложени на заплахи за изнасилване и убийство от страна на  десни тролове в интернет.

След като беше обявен и въдворен нов полицейски час като наказание ‘предписано’ за ‘безотговорното’ поведение на хората, масови протести започнаха да се събират дневно пред Народното събрание. Безспорно е, че протестите започнаха спонтанно. Хората бяха разочаровани поради противоречивата информация, с която бяха облъчвани, и поради срива на социалната система и тази на здравопазването, както и заради манипулативната продукция на ‘истини’. Протестиращи на различни населени места от либерали, левичари и анархисти до православни фундаменталисти, фашисти и футболни запалянковци се състезаваха за това чий глас и чия интерпретация ще надделее и ще предопредели бъдещето на движението. Факт е, че десните триумфираха на тези протести. Там бяха членове на десните групи и политическите партии, според които Вучич е предал своя крайно-десен произход като е „разпродал Косово“ и е започнал да работи в интерес на Европейския съюз, Джордж Сорос, НАТО, мигрантите, 5G, САЩ и др. Добре тренирани в протестни тактики, те използваха насилието в протеста за собствените си цели. Въпреки че и други участваха в разрушаването на имущество и в атаките срещу полицията, десните групи като цяло държаха контрола върху протестното движение. Полицията реагира с насилие; те използваха сълзотворен газ срещу всички, които се озоваваха наблизо, включително наблюдателите и минувачите.

По време на протеста в Белград, активисти на „Покрив“ бяха жестоко нападани от тези на дясното крило, докато много бяха арестувани в сблъсъците с полицията и осъдени. Ето как един от арестуваните активисти на „Покрив“ описа ситуацията: „След жестоки побои и кражба на телефона ми ме хвърлиха в мазето на сградата на Народното събрание и ми наредиха да легна по корем. Всички лежахме, а полицай с бяла бухалка вървеше над нас и заплашваше, че ако вдигнем поглед, ще ни удари по главата.” В Нови Сад, където ситуацията бе малко по-различна, друг активист на Покрив беше арестуван по фалшиви обвинения, докато президентът Вучич провъзгласи опита на протестиращите да блокират магистрала за „чист тероризъм“.

С оглед на тези събития, „Покрив“ започна кампания за освобождаване на всички политически затворници. За „Покрив“ беше ясно, че арестите са част от по-сериозен натиск срещу активисти на инициативата, започнал преди пандемията. Новите изменения в Закона за публично-частните съдебни изпълнители вече допринасят за задълбочаващата се криминализация на солидарността и в резултат на това – на все по-засилени съдебни дела и наказателни мерки срещу активисти, които се противопоставят на изселванията. Арестите се превърнаха в символ на растящ уклон на режима на Вучич за саморазправа с активистите, но също така и на тенденцията към политики на строги икономии, класово разслоение и поставянето на публични институции в услуга на частни интереси – банки, изпълнителна власт, а не на последно място и политическите партии и органите на властта. Пред централния затвор в Белград „Покрив” поиска освобождение на всички арестувани. По време на протестите се чуха анализи на затворническата система, които разкриха нейния класов и расов характер: тема, по която не се говори често в Сърбия.

Борба срещу новата ‘нормалност’ 

И накрая, през август и септември в Сърбия бяхме принудени да осуетим опита животът ни да се прелее в новата ‘нормалност’. Зад състезаващите се наративи за пандемията, злокобно се очертава силуета на нова жилищна криза, която заплашва да ескалира последиците от предишната, и да засегне нарастващ брой хора. Мнозина излизат от карантината с още по-солидни дългове, с изчерпани спестявания и нови микрокредити, с които се опитват да преодолеят недоимъка и загубата на работни места. Понастоящем в Сърбия практиката на насилствено изселване, прекъсната по време на пандемията, се завръща с пълна сила. Публичните изпълнители събират дългове в много случаи, като продават дома на хората. Мнозина са изправени пред изселване поради невъзможността да плащат наема си, а много други, пред живот в нищета. Само през първия период на пандемията около 200 000 души са загубили работата си в 7-милионната ни държава. Докато хората в Сърбия умират, защото има недостиг на превозни средства за спешна медицинска помощ, парамедиците, пожарната и полицията са заети с това да изселват хора от жилищата им. 

В тази ситуация, жилищното движение в Сърбия продължава да организира преки действия, активистка помощ, правна а и емоционална подкрепа, както и публични кампании. В настоящия момент, Покрив е част от кампания в сътрудничество  с мейнстрийм медийния портал Nova.rs, която цели да разпространи информация за акциите на солидарност и борба и да достигне до онези, които срещат жилищни трудности в Сърбия, с послание, че не са сами. Кампанията се състои от тринадесет истории, разказани от хора, някои от които са под окупация, други, под риск от изселване, а трети се борят да имат покрив над главата. Това е една от тях: 

“Не, не съм родена на улицата, казва А. и махва с ръка, почти с усмивка. Живеех в къща в Звездара, в малка семейна къща, направена от кал, когато съседът до нас реши да я присвои, защото искаше да разшири неговата къща, да построи голяма къща, може би дори хотел, защото той вече има един хотел. Той първо предложи да я купи от баща ми, който вече беше сериозно болен, и след това като не успя, започна да ни докладва в полицията и да ги кара да пращат инспекция, защото уж при него влизали клони от нашата градина. Първата глоба беше 200,000 динара, последваха по-големи. Когато тези доклади и глоби започнаха да пристигат, аз влезнах в дълг и след това лихвите се покачиха, а след това и лихвите върху лихвите и сумата стана огромна. Полицията постоянно идваше, съседът ни заплашваше, идваха и кредитори по нощите, бутнаха оградата, а баща ми лежеше болен и не знаеше на кой свят е. И аз не знаех къде да ходя – в спешно отделение, в болницата на Звездара, от болница на болница… А те идват, чупят, режат, дори пикаят – не можете да си представите каква орисия. Така става с агенциите за бързи кредити, особено когато те работят с тези, които искат да ти вземат къщата, а полицията не прави нищо, намесват се банките…. И така къщата вече я няма! 

Не, не съм добре, на 61 години съм, и винаги съм била с крехко здраве, но откакто се случи това, състоянието ми се влоши. Работех като медицинска сестра, един ден паднах и изследванията откриха системна склероза с високо кръвно и анемия. Пенсионирах се с 27 години трудов стаж. Сега съм бездомна и имам огромен дълг. В началото спях при колеги от работата, но внимавах при никого да не се заседявам, никога повече от 6 месеца, хората си имат семейства… И след това ужасните проблеми ме сполетяха….

Не, държавата не ми помогна, нито ми помогнаха адвокатите или някой друг. Исках да влезна в манастир, не ми дават да влезна, никой не ти говори… След това намерих работа с помощ на църквата, да живея при един възрастен мъж, откъдето ми казаха – той е сам, болен, без приходи; мобилен е, но му трябва грижа. Но когато отидох, се оказа, че той няма нищо, с което да ми плати, но няма и място, където да живея. Поне живееше в апартамент, сложи ме в коридора, нямаше нищо – нито течаща вода та трябваше да ходя до чешмата два пъти дневно, носех там неща да пера; нямаше електричество, готвех на газ. А той се отнасяше с мен все едно му бях роб, все едно му бях собственост.

Спях така пред вратата в коридора, облечена, защото беше толкова студено през зимата, и някакви съседи от другата страна на улицата му имаха зъб и искаха да му сторят зло, та повикаха полицията да ме прогони… И когато дойде полицията, те се отнесоха с мен като с най-големия престъпник: удряха мен, трима от тях срещу една жена, след това ме бутнаха по стълбите… Много тежко беше. Останах там още малко време, но започна пандемията и мъжът ме изгони на улицата, буквално ме изхвърли да пукна на студа.

И така се принудих да живея в окупирани пространства. Гледам да е на места с повече хора и с деца, защото е по-сигурно, но дори и там, все се налага да се местиш, а мен ме болят гърба и краката, а те ме принуждават и се подиграват с мен. Възрастни мъже се навъртат, търсят някого за секс, идват, предлагат по нещо, предлагат ми да дойда в апартамента им… Стига бе! Обръщам се и дим да ме няма. И след мен се изсипват обиди, хули. Друг път дойде един дилър, който работи в Белград и ми казва: “Ще дойдеш в моя апартамент, няма да можеш да ходиш до града, само ще вършиш поръчки – аз ще ти плащам с подслон, но храната ще трябва да си я намериш ти.” Как да намеря храна като не ме пуска навън? И той искаше да съм му роб и не знам къде щях да свърша ако се бях съгласила, сигурно щеше да ме бие. Не мисля, че бих допуснал някой да ме удари пак. И така, всеки път, подиграват се с теб, а ти се прислоняваш и не се чувстваш в безопасност, избягваш оттам, а после и от следващото място и така, постоянно бягаш отнякъде… Нямаш къде да се къпеш, всички градски фонтани и чешми са затворени,  заради коронавируса, дори до езерото Ада трябва да ходиш скришом, да топлиш бутилки вода да се измиеш малко. Какво да ви кажа, много е трудно… Това да живееш на улицата си е труд сам по себе си, работиш по цял ден, и дори да успееш, пак трябва да се пазиш.

Не посмях да срещна никого повече. Останах сама докато не срещнах хора от Покрив. Апартаментът, който ми намериха е добър, красив, разбира се, има и топла вода. Не знаете какво значи за мен да мога да се изкъпя и измия! Но наемът е висок, парното струва много пари, как ще се плаща, не знам! Не знам какво да очаквам, нищо не мога да кажа, много несигурно е всичко… Хубаво е, че поне в този период мога да си поуспокоя нервите, но трудностите не са приключили, трябва да намеря някакво по-стабилно решение… Когато имаш дом, имаш спокойствие и сигурност, добре е за душевното ти здраве. Това съвсем не е незначително нещо. И всеки, всеки има право на това!” (Откъс от интервюто с А. На сръбски) 

Въпросите остават… 

Въпросите, които произтекоха от борбите по време на пандемията, са горе долу същите, които си задавахме преди избухването й. Въпреки това, тези въпроси сега получиха нова давност и сила заради новият опит, който натрупахме и който ни подсети колко лесно животът ни може да стане излишен и заменим, колко далеч е готова да стигне държавата за да предпази интересите на капитала и какво е ‘насъщно’ за живота ни. Някои от тези въпроси са:

1. Режимите на пандемията показаха ясно кои са базисните дейности и инфраструктура, които поддържат и възпроизвеждат живота ни. Тази рязка и неочаквана промяна на фокуса от печалбата към живия живот отвори  нов портал на възможностите. Вратите на този портал, отворени макар и закратко по време на пандемията, сега са затворени още по-категорично и новата ‘нормалност’, която не очакваме с нетърпение, се врязва като нож в кокала. Един от въпросите, който възниква от този опит е как да си представяме (и да практикуваме) заедно новата парадигма извън границите и режимите на новата нормалност и как да дадем засилка на идеите и практиките, които вече бяха налице преди пандемията  (като например: право на жилище за всички, мораториум върху изселването, жилища вместо печалба, не-капиталистическо самоуправление, окупации на терени и жилищни сгради и т.н.) 
2. Кризата показа много ясно, че борбата за жилища е директно свързана с тази срещу основаното на пола насилие, патриархата, расизма, работническите права, борби в здравеопазването, срещу държавата и полицейското насилие. Въпросът е как да свържем по-здраво движенията си (на местно, национално и транснационално ниво) и как по-добре да се справим с проблемите, конфликтите и политическите развития в нашите движение по активистки, но и съзидателен и приятен начин. 
3. Мобилизациите за солидарност по времето на кризата на COVID-19 направиха общ поне временно проблемът с бедността; може би не за всички нас, но със сигурност за значим брой хора в Сърбия, които споделят с други малкото, което имат. Въпросът остава: как да съхраним тази енергия в продължителната борба пред нас срещу новата ‘нормалност’ и как да произведем и поддържаме алтернативна жилищна  инфраструктура? 
4. Урокът на капитализма на бедствията ни учи, че един от начините да се нормализира и потуши политическото недоволство на социалните движения и солидарността между тях се случва при престрктурирането на движенията от активистки към хуманитарен модус. Въпросът е как да устоим на тази тенденция в нашите борби и това по никакъв начин не е лесен въпрос, също и защото той ни заставя да се фокусираме върху важни проблеми като моралността, етиката и политиката и понякога дори да избираме между това да помогнем на един човек и да направим нещо, което да помогне на целия колектив.  

Описаните борби за артикулация на протестите в Сърбия ни показват, че масовите протести също трябва да се разглеждат като борби за правото да организираме собственото си възпроизводство както ние намираме за добре. На този фон гори въпросът как да предотвратим десницата да доминира сблъсъците с представителите на властта и кк да създадем силни и масови социални движения, които да покажат,   че десницата няма какво да предложи освен омраза. 

Ана Виленица е активист в сръбската организация  срещу изселването Покрив и новата международна мрежа за насъщни транснационални автономни борби EAST-Essential Autonomous Struggles Transnational, както и член на редакционните колективи на списанията the Radical Housing Journal и Interface a Journal for and about Social Movements, където работи в секцията за Централна и Източна Европа.