Снимки: личен архив на Богомила Самуилова
В рубриката „Гласовете на грижата“ споделяме историите на хора, които работят в сфери, без които обществото не може да функционира – образование, социална работа, здравеопазване и грижа. Професии, които наричаме „важни“, „благородни“ и дори „призвание“. Но когато дойде време да определим цената на този труд, думите и цифрите сякаш разказват две различни истории. За да променим това събираме подписи за „Достоен труд – достойна грижа“ – подпиши се тук!
Днес Принцеса Иванова разговаря с Богомила Самуилова – социална работничка, доброволка и основателка на фондация „ПРОМЯНА В ДЕЙСТВИЕ“. Нейната история започва много преди първата ѝ диплома – с една майка, която отказва да приеме, че мястото на жената вече е предварително определено.
И поставя един по-голям въпрос:
Каква цена сме готови да платим на хората, на които поверяваме други хора?
„Майка ми беше първата жена в махалата с шофьорска книжка“
Богомила е на 25 години. Завършва „Социални дейности“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, след което придобива магистърска степен по „Управление на институциите за социална работа“. Днес продължава образованието си с още една магистратура – „Медии и PR комуникация“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Но зад тези дипломи стои семейна история, в която образованието никога не е било даденост.
Майка ѝ не успява да завърши началното си образование като дете. Омъжва се на 17 години и става майка на три деца. Семейството живее в малката ромска общност в село Певците, Карловско. В един момент обаче тя решава да се върне там, откъдето животът я е принудил да си тръгне – в училище.
Завършва осми клас. След това изкарва шофьорска книжка, за да може заедно със съпруга си да превозва работници до земеделските ниви и семейството да има допълнителен доход. По думите на Богомила дотогава никоя жена в махалата и околността не е имала книжка.
Днес това може да звучи като нещо обикновено. Но понякога свободата започва точно така – с правото сама да се качиш в автомобила и да решиш накъде да тръгнеш. Майката на Богомила не води публична битка за правата на жените. Не пише манифести. Тя просто прави нещо, което средата до този момент почти не е допускала една жена да направи. И децата ѝ виждат това. Братът на Богомила завършва агрономство, а впоследствие и богословие. Сестра ѝ създава собствен бизнес. Богомила избира несегрегирана гимназия далеч от родното си място, а след това – университет.
„Трябваше да доказвам себе си повече“
Пътят обаче не става автоматично по-лесен само защото едно момиче е решило да учи. Около седми клас Богомила преживява отхвърляне от българските си съученици. В един момент страхът е толкова силен, че не иска да ходи на училище.
Тогава отново се появява майка ѝ. Не с абстрактния съвет „трябва да учиш“, а със собствения си живот като доказателство, че отказването не е единственият възможен отговор. По-късно в университета Богомила отново има усещането, че трябва да полага повече усилия, за да бъде възприемана наравно с останалите. Вместо да се отдръпне, става отговорник на курса и разпознаваемо лице в академичната общност.
Но тук историята престава да бъде удобната история за момичето от малцинството, което „се е преборило“. Защото дипломата може да отвори врата. Не може да гарантира, че човекът отсреща няма да я затвори.
Какво означава да си едновременно жена и ромка на пазара на труда?
„За мен това означава да доказваш себе си не само като жена, но понякога и като човек от ромската общност. Има моменти, в които усещаш, че трябва да покажеш много повече, за да бъдеш оценен според качествата си, а не според това откъде идваш“, казва Богомила.
„Не ме питайте кога ще имам деца. Попитайте ме какво мога.“
При интервюта за работа се появяват и другите познати въпроси.
Имаш ли деца?
Планираш ли деца?
Кога смяташ да забременееш?
Кой ще ги гледа?
Въпроси, които на пръв поглед звучат практично. Но зад тях стои един стар икономически страх: че майчинството ще превърне жената в „неудобен“ работник.
Така една жена понякога трябва да доказва квалификацията си, преди това да доказва, че произходът ѝ няма значение, а някъде между двете – да уверява бъдещия работодател, че личният ѝ живот няма да му създаде проблем.
„На първо място отношението. Да гледаме човека според неговите знания, умения и труда, който полага. И когато една жена работи осем часа и носи отговорност за работата си, нейният труд трябва да бъде оценен достойно“, казва Богомила.
Но тук стигаме до още по-неудобния въпрос. Ами ако дори след като преодолее всички тези препятствия, жената избере професия, която обществото системно оценява по-ниско?
Колко струва човекът?
България обича да говори за необходимостта от повече социални работници, медицински сестри, учители, възпитатели, психолози, здравни медиатори и хора, които да се грижат за деца, възрастни и хора с увреждания. Имаме нужда от тях.
Но нуждата и цената очевидно не са едно и също. През второто тримесечие на 2026 г. средното месечно възнаграждение в сектора „Създаване и разпространение на информация и творчески продукти; далекосъобщения“ достига 3 079 евро. В „Хуманно здравеопазване и социална работа“ месечните стойности за април, май и юни са съответно 1 454, 1 420 и 1 407 евро.
Разликата е повече от двойна. Това не е аргумент технологичните специалисти да получават по-малко. Въпросът е друг:
Защо хората, които се грижат за най-сложната система, която познаваме – човека – толкова често получават значително по-малко? Колко струва да напишеш добър код? И колко струва да върнеш дете в училище?
Колко струва да оптимизираш система? И колко струва да помогнеш на семейство в криза да не се разпадне? Колко струва да разработиш нов технологичен продукт? И колко струва да се грижиш осем часа за човек, който не може да се грижи сам за себе си?
Пазарът има своите икономически обяснения за разликите във възнагражденията. Но обществото има право да зададе друг въпрос: отразява ли цената на труда неговата обществена стойност?
Професии на грижата – или професии на жените?
Има и още една особеност. Исторически огромна част от грижата се извършва от жени – първо безплатно в дома, а след това срещу заплащане в училището, болницата, социалната услуга, детската градина или дома за възрастни. Може би затова толкова лесно използваме думи като „призвание“, „сърце“, „отдаденост“ и „мисия“. Те са красиви думи.
Но с призвание не се плаща наем. С благодарност не се плаща токът. А аплодисментите не влизат във фиша за заплата.
От жената често се очаква да се грижи, защото „ѝ идва отвътре“. Ако превърне тази грижа в професия, обществото отново очаква отдаденост – само че този път срещу възнаграждение, което невинаги съответства на отговорността. И така възниква парадоксът: колкото по-незаменим е трудът за поддържането на ежедневния човешки живот, толкова по-лесно го приемаме за даденост.
Работният ден не приключва след осем часа
За много жени има и втора смяна.
След платения труд започват децата, вечерята, прането, почистването, пазаруването, организацията на дома и онези десетки дребни задачи, които рядко присъстват в семейния бюджет, защото никой не издава фактура за тях.
В част от по-традиционните ромски семейства това разделение е още по-силно изразено. Мъжът работи извън дома, а жената поема основната грижа за децата и домакинството. Понякога младото семейство живее заедно с родителите на съпруга, което може да означава и допълнителен натиск върху младата жена – как да се облича, кога да има деца, дали да продължи образованието си и как да харчи парите си.
Разбира се, няма една-единствена „ромска жена“ и еднакво ромско семейство. Но има жени, за които икономическата зависимост е съвсем реална. А икономическата независимост не е абстрактна феминистка идея. Тя означава да имаш пари, които самата ти си изкарала. Да можеш да вземеш решение, да можеш да продължиш образованието си, да можеш да напуснеш работа, на която те унижават. Понякога – да можеш да напуснеш дом, в който не искаш повече да живееш.
А кой ще гледа детето?
Към всичко това се добавя един съвсем практически проблем. За да работи майката, някой трябва да се грижи за детето. Когато няма място в ясла или детска градина, когато семейството не може да си позволи друга грижа или когато самата общност гледа неодобрително на майката, която оставя малкото си дете в ясла, нейният „избор“ да остане вкъщи вече не е съвсем свободен избор.
А недостигът е реален – и е двоен. Не достигат нито места, нито хора, които да полагат грижата. По данни на НСИ към края на 2025 г. в България има 34 692 места в детските ясли, а осигуреността спрямо децата на съответната възраст е едва около 21%. В същото време Министерството на здравеопазването признава наличието на кадрови дефицит сред медицинския и немедицинския персонал в яслите, като сред причините посочва ниското заплащане и ограничените възможности за професионално развитие.
Така се получава парадокс: насърчаваме майките да се върнат на пазара на труда, но не осигуряваме достатъчно места и достатъчно хора, които да се грижат за децата им. А една от причините да няма достатъчно кадри е именно ниската оценка на грижовния труд.
От едната страна имаме жени, които търсят възможност за работа. От другата – услуги за грижа, които се нуждаят от хора. Защо тогава не инвестираме повече в обучение и квалификация на жени от самите общности, които искат да работят като помощник-възпитатели, социални асистенти, здравни медиатори или в други професии на грижата?
Не защото ромските жени са „родени да се грижат“. Тъкмо обратното – защото трябва да имат право да превърнат практическия си опит в квалификация, професия и икономическа независимост, ако самите те го изберат. Но има едно задължително условие. Това трябва да бъде достойно платена работа. Иначе просто местим жената от една форма на евтин или неплатен грижовен труд в друга.
„Искам да предам нататък това, което аз получих“
По пътя си Богомила получава подкрепа от неправителствени организации – стипендии, менторство, обучения, лагери и контакти. Днес тя иска да предаде тази подкрепа нататък. Години наред доброволства към евангелски църкви, помага на деца с уроци, участва в благотворителни инициативи, раздаване на храна и дрехи и обучения за жени и младежи. Работила е в дневен център за хора с увреждания и в „Мисия възможност“, насочена към социалното и духовното развитие и интеграцията на ромите. Впоследствие основава фондация „ПРОМЯНА В ДЕЙСТВИЕ“.
В разговорите си с други жени чува думи, които вероятно никога не влизат в статистиката:
„Може би, ако не се бях омъжила толкова рано…“
Зад това изречение понякога стои незавършено образование. Несбъдната професия. Финансова зависимост. И един живот, който би могъл да изглежда различно, ако някой беше показал навреме, че има и друг път.
А защо още не си се омъжила?
Богомила познава и друг вид обществен натиск.
„Стара мома.“
Въпросът защо една млада жена от ромски произход още не се е омъжила може да изглежда безобиден. Но зад него често стои предположението, че животът ѝ трябва да следва предварително написан сценарий:
Образование. Но не прекалено дълго.
Кариера. Но да не пречи на семейството.
Независимост. Но не чак толкова.
Мечти. Но първо да изпълниш очакванията на останалите.
Богомила избира да не бърза. Защото има цели. И защото стойността на една жена не започва в деня, в който стане нечия съпруга, нито приключва с ролята ѝ на майка.
Не ни трябват повече героини. Трябват ни по-справедливи условия.
Лесно е историята на Богомила да бъде разказана като вдъхновяваща история за успеха. Момиче от малка ромска общност преодолява предразсъдъците, завършва университет, продължава да учи, работи за другите и създава организация. Но подобен прочит крие опасност. Защото може да ни накара да повярваме, че системният проблем се решава с достатъчно силен характер.
Не всяка жена трябва да бъде необикновено упорита, за да получи обикновено човешко право на образование, работа и независимост. Не всяка ромска жена трябва да бъде два пъти по-добра, за да бъде смятана за достатъчно добра. И не всеки социален работник трябва да приема ниското заплащане като доказателство, че професията му е „призвание“.
Призванието не отменя трудовия договор. Състраданието не отменя сметките. А желанието да помагаш на хората не означава, че трябва да приемеш бедността като част от професионалната си идентичност.
Какво всъщност ценим?
Говорим за изкуствен интелект, автоматизация, дигитализация и професиите на бъдещето. Инвестираме в технологии, защото разбираме, че те създават стойност. И трябва да го правим. Но може би е време да си зададем въпроса какво бъдеще точно строим, ако технологиите стават все по-скъпи, а човешката грижа остава евтина.
Можем да автоматизираме административна процедура. Можем да създадем алгоритъм. Да научим машина да обработва огромно количество информация. Но все още ни трябва човек, който да седне до уплашено дете. Човек, който да влезе в дом на семейство в криза. Човек, който да нахрани възрастен. Който да се грижи за човек с увреждане. Да забележи, че някой друг човек се разпада – и да остане до него.
Може би въпросът никога не е бил дали технологичните професии заслужават високото си заплащане. По-трудният въпрос е:
Защо сме приели за нормално професиите, които се грижат за човека, да струват толкова по-малко?
Историята на Богомила започва с жена, която се връща в училище и сяда зад волана във време и среда, в които това не се очаква от нея. Едно поколение по-късно дъщеря ѝ има университетски дипломи и помага на други жени да намерят своя път. Това е промяна. Но истинската промяна няма да настъпи, когато успеем да намерим още няколко необикновени жени, способни да преодолеят всички препятствия. Ще настъпи, когато не изискваме от жените да бъдат необикновени, за да имат нормални възможности.
Когато една жена не трябва да избира между майчинството и професионалното развитие, когато етническият произход не стои невидимо на масата по време на интервю за работа. Когато грижата престане да бъде приемана като естествено женско задължение. И когато „работя, за да помагам на хората“ престане да бъде изречение, което почти автоматично означава „получавам малко“.
Обществото може да има най-модерните технологии на света
Но ако няма кой да научи децата му, да се грижи за болните му, да подкрепи уязвимите му и да остане до възрастните му, когато вече не могат сами – тогава трябва да се запитаме колко развито всъщност е това общество. Богомила казва на младите жени да не се отказват от себе си. Да учат, да развиват уменията си и да не позволяват на чуждите предразсъдъци да определят какво могат да бъдат.
Това е важен призив. Но отговорността не може да бъде само тяхна. Не е достатъчно да казваме на жените: „Бъдете смели.“ Трябва да изградим общество, в което не се изисква героизъм, за да получиш справедлив шанс. И не е достатъчно да казваме на хората в грижовните професии: „Благодарим ви за всичко, което правите.“ Ако наистина смятаме труда им за ценен, това трябва да се вижда и в заплащането. Защото грижата има цена.
Въпросът е дали сме готови най-после да я платим достойно.
Автор: Принцеса Иванова
Tази серия текстове е финансирана от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
