Случаят с нелегалния дом за възрастни хора в с. Ягода, Старозагорско, държани в зверски условия, малтретирани и лишени от базова хуманност и грижа, с право разтърси общественото съзнание. Разкритията за системно насилие и нищета, снимките на връзвани и недохранени възрастни хора не могат да не събудят справедлив гняв у хора, специалисти и отговорни институции. В някои медийни публикации беше казано, че за тези хора е била отдавана „антигрижа“ от служителите в нелегалното заведение, оперирало про форма като „стаи под наем“. В момента текат проверки и по други домове за настаняване на възрастни хора из страната.
Случаят в с. Ягода обаче не трябва да се разглежда като единичен или отделен от контекста, в който възниква. Не защото условията навсякъде достигат показаните садистични нива, нито защото грижещите се масово не си вършат работата, а близките нехаят за съдбата на своите роднини. Този случай показва крайната форма на колапса, в който е оставена да тъне системата за социални грижи в България.
Масово работещите в напълно легални заведения за резидентна грижа, които съвестно и коректно изпълняват задълженията си, са оставени сами да се грижат за десетки пациенти на смяна и не смогват, защото персонал няма.
Mасово социалните и здравни работнички и работници, които се грижат за нашите баби, дядовци, деца, близки и самите нас са изключително ниско платени, претоварени, изморени, изнервени и разтягани до безкрай между необходимостта да извършват качествена грижа и самите те някак да оцеляват.
Масово програмите и заведенията за грижа са зле финансирани, а персоналът кърпи дупки и липса на кадри.
Mасово тези, които се грижат за други в нужда, са възрастни жени в предпенсионна възраст или пенсионерки.
Грижата в България ляга на плещите на (все по-малко) на брой възрастни жени на ниски заплати, които вършат тази работа нерядко от чувство на дълг, защото ако не те, няма кой друг и пациентите ще увиснат.
Тези твърдения не са общи приказки, а се базират на конкретни данни и опит, споделен ни през последните две години от над 40 работнички – медицински сестри, болногледачки, социални и лични асистентки, възпитателки в детски градини – които говориха с ЛевФем в рамки на наше теренно проучване за условията на труд в грижовните сектори (здравеопазване, социални услуги, начално образование). Направихме и над 25 срещи из страната, за да поговорим с работнички в тези сектори, местна власт, пациенти и граждани, ангажирани с темата, и да обсъдим ситуацията и да чертаем заедно пътища към промяна.
Какво трябва да се направи, за да има осезаема промяна в качеството на грижата в България? На първо място, ние от ЛевФем сме уверени, че няма как да има адекватна грижа, докато хората, които я предоставят, нямат адекватни условия на труд. Във всяко интервю и всяка среща с работнички в различните региони присъства една основна нужда – за достойно заплащане. Освен, че този труд е емоционално тежък, той е и физически изтощителен и следва да получи подобаващо възнаграждение. Не може да очакваме пълноценна грижа – и то често за дълги непрекъснати периоди или дори денонощно – от хора, които не могат да свържат двата края, нито да издържат себе си, камо ли семействата си.
Повишаване на заплащането е и един от ключовете към решаването на кризата с кадрите, както и пренатоварването. Поради ниските заплати има изключително слаб интерес за реализация в сферата на грижата, много работнички споделят, че нямат реална възможност да се възползват от правото си на отпуски, няма кой да ги отмени дори за кратки периоди, лишават се от нужна здравна грижа, тъй като не могат да си позволят период за възстановяване.
Отвъд заплатите обаче, в самото ни общество трябва да се проведе задълбочен разговор за мястото на грижата в нашите животи и икономика, както и по какъв модел искаме да предлагаме грижа за нуждаещите се.
Домът в с. Ягода е частен (на практика нелегален) и от нашите данни личи как частно оперираните заведения предлагат по-несигурни условия на труд. Макар общинските и държавните заведения със сигурност не винаги да са достатъчно на ниво, въпросът за собствеността на заведенията и ефектите от приватизирането на част от тях е изключително важен. Приватизацията на грижата я прави цялостно по-недостъпна за пациентите, без това да води задължително до по-добри условия на труд или качество в предлаганата грижа (а нерядко е точно обратното), както и отнема от капацитета на държавата и общините да предоставят достъпна грижа – задължение, вменено им в момента, в който конституцията ни казва, че България е социална държава. В същото време когато държавната и общинска грижа не е на достатъчно добро ниво или няма достатъчно на брой места за нуждаещите се, хората търсят алтернативи. Така се образува един порочен кръг, от който страдащи са най-вече получаващите (недобра) грижа (или направо „антигрижа“) и работещите на терен в заведенията.
Наред с това резидентната грижа се слави с изключително лоша репутация, именно поради случаи като тези – много хора с право се страхуват да изпратят близките си в дом, защото нямат доверие, че институциите ще предоставят истинска грижа, а последното нещо, което искат, е да ги поставят в риск точно когато са най-уязвими. Резултатът от това е, че когато възрастен или дете има нужда от дългосрочна, ежедневна грижа, няма реален избор освен член на семейството да напусне работа – а в повечето случаи, това се пада на жените. Очакването грижата да се случва изцяло в семейна среда има сериозни икономически и социални последствия както за грижещите (като изолация, бедност и лишаване от право на труд), така и за качеството на грижата, която нуждаещите се получават от хора, които не са обучени, подготвени и подкрепени в специфичните трудности с различните състояния.
Проверки за нередности и инспекции по домовете за настаняване, които предприеха от МВР и Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, могат да засекат тежки нарушения, но няма да установят престъпно ниските заплати на работещите, тяхната умора и претоварване, липсите на стандарти за това колко персонал трябва да има на даден брой ползватели на грижа. Тези проверки няма да променят бюджетите за грижа, няма да помогнат на работничките да се синдикализират в търсене на по-добри условия на труд, няма да дадат глас на пациентите да споделят по-задълбочено от какво имат нужда, няма да ни накарат да мислим за грижата едни за други като основна обществена задача. Когато една държава се е отказала от социалната си (грижовна) роля, не ѝ остава друго, освен да контролира и наказва.
Затова призоваваме за търсене на отговорност от виновните за с. Ягода, но настояваме за грижата да се превърне в основен обществен приоритет. Открай време хората живеят заедно и градят общества именно с идеята да се подпомагат и грижат едни за други, за да живеят по-лесно и по-добре. Какво можем да кажем за устойчивостта на едно общество, ако то не може да се погрижи за своите най-уязвими членове?
