Стойо Тетевенски за бетонните стени и гонките по магистралите
Не знам какво са си мислели берлинчани, когато пада стената на 9 ноември 1989 г. Обещанията за поправянето на тая историческа несправедливост, обещанията за свобода и зачитане на достойнството на всекиго са противопоставяни на авторитарните режими от Източна Европа. Точно 33 години по-късно химерата на „освобождението“ продължава да противостои гротескно на бруталните стени, които западният империализъм продължава да изгражда около експлоатираните. 33 години по-късно е ясно, че свободата на движение, израстване и индивидуалност е свобода само за богаташите. Свободата на движение за обедненото и смачкано мнозинство в България е равнозначна на „доброволно“ подлагане на безмилостна експлоатация на Запад. Клетите ни социални системи продължават да произвеждат работна сила за западните икономики, която е отгледана и образована за сметка на тукашните работещи бедни. Този режим на мобилност не е безусловен – както видяхме по време на пандемията, западните държави могат просто да изхвърлят източноевропейските мигранти, когато не им трябват, и да си закарат насилствено толкова мигранти работници, колкото им трябват.
За мигрантите от Глобалния юг действа още по-брутална система. На първо място, произходът, религията и цветът на кожата на мигрантите определя правния им статут. Както видяхме, в началото на Войната в Украйна прииждащите оттам хора бяха бързо повишени в „бежанци“ в дискурса на обществени институции и медии, без нито един от тях да е бежанец по легалната дефиниция, която иначе същите тези институции държат да се спазва стриктно. Хората, бягащи от брутални диктатури, фундаменталистки теокрации, суши, усилени от климатичната криза, терористични държави, геноцидни войни, етнически кланета и какво ли още не продължават да са „нелегални мигранти“. Днес е повече от ясно, че тези категории са просто инструменти за оценка на политическата (не)значимост на човешките тела за западните режими – бягащите от войната срещу големия враг са бежанци; бягащите от нашите бомби са криминален контингент – противно на това би било равнозначно на разкриването на терора на западния империализъм в самото му сърце.
Централният темел на миграционната политика на Запада е граничната система – на Балканите и в Мароко за Европейския съюз, в Мексико за Америка, в Науру за Австралия. Тя включва преди всичко изключителното по своите мащаби и бруталност пряко насилие над бягащите от войни, глад и бедствия хора. В България има стотици докладвани случаи на бити, изнасилвани, унизявани, събличани, окрадени, изоставяни и убивани мигранти както от гранична полиция, така и от протофашистки групи като небезизвестния Динко. Това организирано от държавата насилие цели да е финалната пречка пред мигрантите, които са достигнали страната ни след хиляди километри опасности, глад, студ и насилие от държави, терористични групи и трафиканти. Ако успеят да преминат границата, мигрантите са изправени пред тромавата и унизителна система по получаване на закрила, съпроводена от още повече полицейско насилие по центровете като в Бусманци, от всеобхватен расизъм, от лишения, и най-накрая от арбитрарните и политически мотивирани решения за предоставяне на убежище, които считат държави като Ирак за безопасни например. Гонките по магистралите са само финалния спектакъл на системата, моментното проблясване, което ни напомня, че проблемът е около нас. Вместо да насочат вниманието ни към очевидния проблем: наличието на тази безчовечна система, която превръща търсещите закрила в престъпници, гонките са използвани от политическата класа, която се надпреварва в търсенето на още по-брутален режим, скрит под настоявания за по-строги мерки срещу трафикантите. Никой не пита защо мигрантите са принудени да рискуват живота си в ръцете на трафиканти. Никой не говори за мигрантите, разбира се – това би означавало да стъпим деликатно на въпроса за стените.
Империализмът на запада се крие под фасадата на демократичност и свобода
Граничните стени представляват най-видимата, шумна, еднозначна заявка за това, че западните държави искат да си подбират точно колко и кои мигранти могат да им послужат. Разбира се, скъпоструващия и изпълнен с опасности път на миграция до Европа осигурява, че до бреговете на континента няма да се доберат болните и старите, нито пък тези, които не са могли да си позволят да заплатят баснословните цени на трафикантите. Пропусквателният режим директно определя и количеството мигрантска работна сила, необходима на западните икономики – а ако случайно тя е предостатъчна, тогава държавите разполагат с цял арсенал от полицейски проверки, контрол на гражданството и мигрантския статус, затвори, паравоенни групировки, официализиране на расистки дискурси, лишаване от медицинска помощ и т.н., с които да контролират, редуцират или изхвърлят ненужно население.
Точно 33 години след падането на Берлинската стена българският министър на отбраната свободно заявява позицията си, че е необходимо изграждането на бетонна стена, която дефинитивно да запуши всякоя пробойна по българската граница. За българската държава нуждата от такава мярка е съвсем очевидна, доколкото тя е почти условие за приемането ни в Шенген. В момента граничната система на Крепостта Европа има няколко редици чакални и чакални на чакалните, които изнасят видимото насилие отвъд очите на западните общества. Заявката на България за влизане в този център няма да се материализира, докато държавата не докаже, че може успешно да организира този насилнически режим и да държи неисканите тела извън границите на Съюза.
За западните държави стената би означавала още една гаранция, че белите хора са отделени от небелите. И наистина стената сякаш реифицира тия разделения, но под благи, почти благотворителни наративи – тя предпазва българските граничари от опасности, бори престъпността, терористичните заплахи, въобще направо е една демократична необходимост.
Империализмът на запада се крие под фасадата на демократичност и свобода, но продължава да е най-безмилостната и смъртоносна система на търгуване на тела. Организираната миграция може да се сравнява по мащаби само с колониалните практики на същите западни държави, които брутално експлоатират местните общности и природата в Глобалния юг и ограбват и приватизират благата там. Тази система трябва да бъде разрушена в самото ѝ сърце. Нито един човек не е нелегален!
Из гласовете на бежанците на сайта на ЛевФем:
Жени, живот, свобода! Феминистката революция в Иран
Неудържими: Жените на Афганистан се борят за правата си година след победата на талибаните
