Началото на 2026 година в България беше белязано от редица ключови събития, сред които се открояват въвеждането на еврото, оставката на президента Радев и стартът на неговия нов политически проект. Всичко това се случи на фона на ескалиралото в края на 2025 г. недоволство срещу политическия елит, довело до масови протести и падане на поредния кабинет. В световен мащаб също станахме свидетели на съдбоносни събития, които имат отражение върху битието на всеки – войната в Ливан, нападението на САЩ и Израел над Иран и избухналата война в последствие, продължаващият извършван геноцид от държавата Израел над Палестина, както и безпрецедентната атака на САЩ срещу Венецуела и нейния суверенитет.
С настоящата ни поредицата от текстове се опитваме да разгледаме от лява и феминистка перспектива значението на актуалните събития върху живота на всяка една от нас. В предишни статии (виж: Поредният мъжки парламент) се опитахме да покрием темата за представителството на жените в парламента с фокус върху последните избори,с което да покажем до колко темата за равнопоставеност е важна в българския контекст. Разгледахме и теми, свързани с поскъпването на издръжката за живот – от инфлацията на продукти от основна необходимост до правото на дом, застрашено от главоломното и неоправдано поскъпване на жилищата през последните години (виж: Дом за всеки или инвестиция за тези, които могат да си я позволят?).
С настоящия текст се връщаме към темата за поскъпването на живота, но поставяйки акцент върху възприятията, страховете и надеждите на хората в актуалния контекст: Какви са нагласите на българите след въвеждането на еврото в България, задълбочаващата се политическа криза и продължаващите войни по света и по какъв начин тези събития се отразяват на реалността, в която всеки един от нас битува? Битието ни все така ли е съпроводено от страх за предстоящото и неизвестността или посрещаме новостите и трудностите с оптимизъм и очакване за по-добро?
Икономически реалности и обществени нагласи в България
Според данни на агенция Тренд от месец май 2026 г., в очакванията към икономическото положение в страната се отчита ръст на оптимизма спрямо предходния месец. През май 27% от анкетираните смятат, че ситуацията ще се подобри през идните 12 месеца, в сравнение с едва 18% през април. Подобна тенденция се наблюдава и по отношение на личното благосъстояние. Една четвърт от българите очакват подобрение на жизнения си стандарт през следващата година, което е с 6% повече спрямо април.
През последните поне пет години страната се намираше в задълбочаваща се политическа криза, белязана от постоянно сменящи се правителства, чести избори и дълбока несигурност за бъдещето. На този фон, едно правителство, което дава заявка да изкара пълен четиригодишен мандат и да прекъсне порочната спирала от служебни кабинети и предсрочни избори, логично би трябвало да донесе успокоение. Може да се твърди, че изгледите за стабилност на настоящето правителство, независимо от политиките и действията му, вероятно вдъхват доза оптимизъм сред някои.
Реалността обаче изглежда по друг начин и още с първите си действия новият кабинет показа, че цената на тази дългоочаквана стабилност може да се окаже солена. Зад фасадата на политическото успокоение прозират решения, които трудно съответстват на очакванията за по-добър живот. Както наскоро видяхме, настоящето правителството лавира между обещания и реални действия, в следствие на което не замрази заплатите си, въпреки първоначалната заявка, но в същото време заяви намеренията си за ограничение на минималната работна заплата. Важно е да споменем, че съотношението между месечните възнаграждения на народните представители и минималната работна заплата у нас е най-високото в целия Европейски съюз. Депутатските доходи надвишават минималните почти 7 пъти. За сравнение тази разлика в Испания и Румъния е съответно 2,5 и 2,7 пъти.
Социалните услуги, културата, здравеопазването и образованието бяха сред първите застрашени от намаляване на средствата и орязване на бюджети (виж още: Първи щрихи от бюджета: 10% по-малко от разходи за заплати; Обсъжда се съкращаване на срока на майчинството; Не всички пенсионери ще умрат от глад заради 2,39 евро; Държавата изпразни сметки на училища, променя плащанията, докато се приеме бюджет), за сметка на разходите за защита и отбрана, които се увеличават почти двойно само за последното десетилетие.
Отделно от това, тази година Министерството на труда и социалната политика обсъжда и въвеждането на нов механизъм за определяне на минималната работна заплата, който предвижда заплащането да бъде различно според отраслите. Минималната работна заплата е единственият механизъм, който гарантира на работещите определен доход за месеца и негово евентуално нарастване. Така предложените “реформи” на минималната заплата отварят широка врата към стагниране на доходите и биха могли да попречат на всякакви възможности за битки за по-добро възнаграждение и условия на труд.
Отново на прицел са основно най-бедните, работещите, пенсионерите и майките с деца, които са оставени да се борят за оцеляване сами на ръба на силите си. Те водят борбата си в една анти-социална система, която постоянно ги пренебрегва, вместо да премине към прогресивен данък – един от основните инструменти за социална справедливост и намаляване на неравенството в редица държави – което би позволило глътка въздух за тях.
Прогресивното данъчно облагане е широко приет механизъм за преразпределение на богатството към преобладаващата част от обществото, което може да доведе до по-голяма икономическа стабилност. Допринася още за осигуряването на средства за финансиране на обществени услуги и социални програми като достъпни грижи за деца, здравеопазване и образование. Дори Европейската комисия препоръчва на страната ни да предприеме мерки за по-справедлива и ефективна данъчна система и да замени плоския данък с прогресивен такъв. Но политическият елит упорито продължава да твърди, че плоският данък е по-доброто решение за България и преминаването към прогресивен би намалило инвестициите в страната.
Вместо управляващите да въвеждат промени, които ощетяват социалните услуги и най-нуждаещите се, не е ли по-добре да се концентрират върху по-належащи проблеми като това как да намалим бедността и увеличим възнагражденията, как да подобрим условията за живот, как да дишаме по-чист въздух, как да намалим катастрофите по пътищата, как да спрем насилието и да живеем в по-безопасни градове? Как да спрем войните? Всичко това са феминистки проблеми и касаят всеки един от нас.
Когато държавата абдикира от своята функция и спре да осигурява адекватни социални услуги, това е товар, който се прехвърля към обществото, семейството и натоварва в по-голяма степен жените, които вече извършват по-голямата част от грижовния труд у дома. Когато се водят войни по пътищата и не само, когато се водят войни между държави, парите вместо за здравеопазване и болници, образование и училища, отиват за оръжия и разруха, мъжете са заставени да рискуват живота си, а жените и децата стават основни потърпевши и бежанци.
Социалната цена на системните проблеми, изложена в цифри
Реалността показва, че през 2025 г. близо 1,4 милиона българи (или 21,2% от населението) живеят в бедност. Макар и този процент малко да намалява спрямо 2024 г., подобрението не е устойчиво във времето, а стойността е достатъчно висока, за да предизвиква притеснение. По данни на Евростат, през 2025 г. страната ни е била лидер в Европейския съюз по хора, изложени на риск от бедност или социално изключване с 29%, докато средната стойност за ЕС по този показател е 20.9%.
Инфлацията не засяга равномерно всички ни, както показва един от предходните ни текстове по темата. (виж: Не всички живеем в една и съща инфлация: поскъпване на хранителни стоки и социални неравенства). Според данни на НСИ всяка година наблюдаваме непрекъснато поскъпване на живота и на стоките от първа необходимост. Статистиката на НСИ сочи, че между 2016 и 2025 г. разходите на домакинствата са скочили 2,7 пъти. Само през 2025 г. средният разход на човек възлиза на 12 661 лв., отчитайки ръст от 8,1% спрямо предходната 2024 г. За прехрана и безалкохолни напитки през 2025 г. са дадени средно 3 713 лв., което представлява скок с 10,6% на годишна база и е 2,5 пъти повече от нивата през 2016 г. Битовите сметки и поддръжката на дома (ток, вода, отопление, обзавеждане) достигат 1 950 лв. за последната година – увеличение с 6,6% спрямо 2024 г. и 2,3 пъти спрямо 2016 г.
От общите тенденции ще преминем към по-задълбочен поглед на въздействието върху уязвимите социални групи. В подробна статистика за бедност и социално включване на НСИ виждаме, че домакинствата с много деца са най-уязвими. Също така има съществена разлика в домакинство с едно лице – жена и с едно лице – мъж, а именно разлика от 3,7%, където жената се намира в по-голям риск. Същата статистика за 2025 г. показва, че рискът от бедност, макар и малко да се е увеличил при домакинствата с три деца, е много висок при домакинства дори с един човек над 65 години и при един родител с деца. Тоест, профили, свързани с домашна грижа за деца или възрастни, са значително по-уязвими финансово. За разлика от работещите, които въпреки не особено високите си възнаграждения често успяват да изплуват над линията на бедност, домакинствата с членове, изискващи грижи, отчитат почти двойно по-висок риск от изпадане под този праг.
Изглежда оптимизмът за бъдещето, който видяхме в статистиките в началото, далеч не представлява всички социални групи. От по-детайлни проучвания можем да видим, че покачването на цените и икономическата ситуация са едни от водещите проблеми, които тревожат част от населението.
На този фон, въпросите, които формулираме като свои най-големи притеснения в социологическите проучвания, са отчетлив знак за безпокойство и несигурност. Даните, които виждаме на Фиг 1. Основни проблеми пред България са от последните две изследвания на Евробарометър: Обществено мнение в Европейския съюз за Есен 2025 и Пролет 2026. В него ясно се вижда какви са притесненията, страховете и проблемите, пред които е изправена България според респондентите. Данните показват устойчиво и дори нарастващо притеснение от инфлацията, покачването на цените и разходите за живот сред българските граждани. В същото време годишната инфлация и разходите за живот не спират да се покачват. Инфлацията за месец април е 6,8% според данни на НСИ, докато през месец март а била 4,1%, което прави разлика от 2,7 процентни пункта ръст за един месец. Освен пряк индикатор за задълбочаващи се социално-икономически неравенства, това е и доказателство, че опасенията на голяма част от българите не са безпочвени. Ако през есента 50% от българите (в сравнение с 31% средно за ЕС) са се притеснявали за инфлацията, този процент продължава да нараства през пролетта на 2026 г. – 52% за България срещу 36% за ЕС.
Проблемът не само не е решен, но и продължава да се задълбочава, което може да се тълкува като доказателство за системни проблеми в българската икономика, която не успява да осигури адекватна защита на гражданите си от свободния пазар, оставяйки ги изложени на бедност и несигурност. Друг пример за това е изследването на КНСБ “Издръжка за живот”, което разкрива тревожна картина на ръст на годишна база при хранителните стоки (6,2%), където 329 евро са нужни на един работещ за храна и обществено хранене. Особено значителен е тримесечният скок в цените на основни продукти като зеленчуци, плодове, хляб, месо и яйца. В България редица хранителни продукти поскъпват значително, надхвърляйки средноевропейските стойности. Така например, плодовете и ядките са поскъпнали с близо 15% за една година, което е в остър контраст със средноевропейското поскъпване от 3,4%.
Ако до този момент продължаващият геноцид над палестинския народ не е бил сред важните проблеми, пред които е изправена България, то след нападението на Израел и САЩ и развилата се война в Иран, се забелязва промяна в този показател. Притесненията, свързани с “Конфликта в Близкия изток”, и въпросите, свързани със “Сигурност и отбрана”, нарастват съответно с 15% и 5%. Двойният стандарт по отношение на това коя война има повече тежест за общественото мнение, както и възможните хипотези за разминаването в притесненията, са тема на отделен анализ, който няма да засягаме в рамките на настоящия. Въпреки това е важно да отбележим тази връзка и как този скок в обществените тревоги се вписва в родната политическа реалност. Нарастващият страх от глобална нестабилност и война се използват като оправдание за увеличение на държавните разходи за въоражаване, за сметка на недофинансираните социални сектори и оправданията за липса на средства за тях.
На фиг. 2 Ценова стабилност след еврото се вижда как тревогите за инфлацията дълбоко засягат ежедневието на хората, особено на най-уязвимите групи непосредствено след приемането на еврото. Изследването на Евробарометър е извършено в периода през февруари 2026г. Показателно е, че две трети от анкетираните, или 66%, предвиждат, че въвеждането на еврото ще доведе до скок на инфлацията в България – опасение, което е в контраст с други 21%, които вярват в запазването на ценовата стабилност.
Изследването разкрива още, че жените, които често носят основната тежест на домакинските задължения и пазаруването на ежедневна база и са по-уязвими на пазара на труда, са значително по-склонни – 69% срещу 61% при мъжете да очакват, че еврото ще засили инфлацията. Обратно, мъжете са по-оптимистично настроени към ценовата стабилност – 29% срещу едва 15% при жените. Тези данни потвърждават отново предходната ни теза: инфлацията не е неутрален икономически феномен. Тя засяга непропорционално различни социални групи, като жените са особено силно засегнати. Техните по-големи опасения не са просто субективни, а са пряко отражение на обективната им икономическа уязвимост – по-ниски доходи, резултат не само от разликата в заплащането между половете, но и от това, че жените по-често са заети на непълно работно време. Освен това жените представляват мнозинството от заетите във феминизирани сектори или т.нар. грижовни сектори, които се характеризират с ниско заплащане и лоши условия на труд, което води до по-малко възможности за справяне с нарастващите цени, увеличаването на разходите за живот и високата инфлация.
Освен джендърни различия, се забелязва разлика и в класовото отношения към приемането на еврото. Показателно е, че самоосигуряващите се лица са значително по-малко склонни да очакват инфлация (56%) и по-склонни да вярват в ценовата стабилност (30%). Това може да се тълкува като привилегия, произтичаща от тяхната класова позиция – те са по-малко зависими от фиксирани заплати и по-добре предразположени да се адаптират към икономическите промени.
Данните на фиг 3. ни показват, че мъжете са значително по-склонни да приемат безкритично, че преизчисляването на цените в евро винаги е било коректно (34% срещу едва 21% при жените). От друга страна, жените изразяват значително по-голям скептицизъм. Техният по-висок процент на отговори “рядко” (24% срещу 17% при мъжете) или “не знам/без отговор” (17% срещу 10% при мъжете) може да се тълкува не като несигурност, а като проява на критично осъзнаване, че стоките от малката потребителска кошница, които влизат в ежедневното пазаруване поскъпват главоломно, и че инфлацията не отговарят на техния практически и ежедневен опит.
Подобни тенденции на скептицизъм у жените се наблюдават и при въпроса за закръглянето на цените: мъжете проявяват малко по-голям оптимизъм относно коректното закръгляване (21% “винаги” срещу 14% при жените), докато жените отново са по-склонни да изразят недоверие, като 28% казват “рядко” срещу 21% при мъжете. Това подчертава как жените често са принудени да бъдат по-бдителни и критични към икономическите процеси, които пряко засягат тяхното благосъстояние и това на техните семейства.
Разминаването между оптимизма за икономическо възстановяване от една страна и от друга – нарастващите страхове относно бъдещето не само на България, показва, че живеем в две паралелни реалности. В едната – голяма част от населението живее в бедност, за жените и други маргинализирани групи тази реалност остава подчинена на страха. В другата – орязването на социални разходи се смята за стремеж за спазване на фискални правила и предотвратяване на прекомерен държавен дълг, докато в същото време се намират средства за въоръжаване.
За да превърнем плахия оптимизъм от началото на 2026 година в реалност, а не просто в аномалия, която има нужда от размисъл и отговори, имаме нужда от радикална промяна в приоритетите. Нуждаем се от политики, поставени върху грижата за човека, а не върху печалбата и финансирането на войни. Тези политики не са просто закърпване на дупки на калпак, те са въпрос на оцеляване и социална справедливост.
Призоваваме за преминаване към икономика на грижата, а не на войната, което представлява не просто промяна в разпределението на ресурсите, а фундаментална преориентация на нашите ценности и приоритети като общество. Този подход ни приканва да инвестираме в човешкото благосъстояние, устойчивостта и мира, вместо в конфликти и разрушение. Само чрез целенасочено изграждане на системи, които подкрепят грижата във всичките ѝ форми, можем да постигнем едно по-справедливо, хуманно и проспериращо бъдеще за всички.
Като феминистки ние вярваме, че разходите за защита и отбрана и финансирането на войни не трябва да са сред основните бюджетни приоритети на което и да е правителство. Истинската сигурност не се измерва в броя на закупени оръжия, а в достъпа до качествено образование, здравеопазване и достойно заплащане и яснота у всекиго, свързана с покриването на базовите си потребности.
С финансовата подкрепа на БФЖ. Изразените възгледи и мнения са единствено на автора/-ите и не отразяват непременно тези на БФЖ. БФЖ не е отговорно за тях.
