Снимка на корицата: Danie Franco за Unsplash
Имате ли в семейството си възрастен човек, за когото полагате грижи? Ако нямате, то със сигурност поне познавате няколко такива семейства! Всеки, който се е сблъсквал с подобна житейска ситуация знае, че тя е изтощителна и ежедневна борба. Вероятно мнозина са се замисляли какво би станало с вас самите, ако вие трябва да разчитате на нечии грижи в бъдеще. А такава вероятност определено има за всички ни и тя не е малка!
Днес, на Международния ден на възрастните хора, ви предизвикваме да помислим заедно за съдбата на възрастните в България. Това са нашите майки и бащи, които са ни отгледали. Това са нашите любими баби и дядовци. Но това сме и самите ние в бъдеще. Какви старини искаме за нашите близки и за себе си? Как ще се погрижим за тях и какви грижи бихме искали да получим ние, когато имаме нужда?
Всеки четвърти българин е над 65г. Мнозинството от тях са със заболявания или трайни увреждания
Остаряването естествено води до структурни и функционални промени във всички системи в организма. По данни от последното национално преброяване на НСИ близо 10% от цялото население на България има призната трайно намалена работоспособност или степен на увреждане (ТЕЛК над 50%). Тази статистика обаче се променя драстично в зависимост от възрастовата група. Над 60% от всички хора с официално признати увреждания попадат именно в тази възрастова група. Според глобалните данни на Световната здравна организация (СЗО) и европейската статистика, над една трета (около 35-40%) от хората над 65-годишна възраст имат някаква форма на умерено или тежко увреждане, което ограничава ежедневните им дейности. При хората над 85 години този дял надхвърля 60-70%.
Икономическите фактори: бедността
Бедността сред българските пенсионери продължава да бъде огромен проблем. Според данни на НСИ от 2025г., над 800 000 пенсионери живеят под прага на бедност! Така те формират най-големия относителен дял сред бедните лица от българската етническа група — около 45,1%.
Докога толкова много хора, работили и градили цял живот, ще бъдат избутвани в периферията на обществото и игнорирани? Докога те винаги ще са сред първите, чиито доходи да се орежат при криза?
Липсата на базова достъпност, транспорт и инфраструктура
Друг фактор, който допълнително влошава качеството на живот на вързастните хора, е липсата на достъпна архитектурна среда. В много жилищни райони липсва безопасна пешеходна инфраструктура, а състоянието на публичния транспорт извън столицата е катастрофално. Това превръща ежедневието на хиляди възрастни и трудноподвижни хора в непрестанна тревога и борба дори при най-елементарни битови дейности.
Стигмата, предразсъдъците и възрастовата дискриминация (ейджизъм)
Доклад на ООН и СЗО от 2021 година показа, че всеки втори човек е засегнат от възрастова дискриминация. Според доклада, „Ейджизмът прониква в много институции и сектори на обществото, включително тези, предоставящи здравни и социални грижи, на работното място, в медиите и в правната система.“
Изключително сериозен е фактът, че подобни нагласи водят до пренебрегване на първи симтпоми на заболявания и забавяне на лечение. По време на пандемията от Ковид -19, видяхме открито и ясно жестокостта на ейджизма. Възрастните и хората с хронични заболявания бяха наречени „сухи съчки“ и техният живот и здраве се оказаха по-малко ценни. В гореспоменатия доклад, България е сред страните, в които възрастовата дискриминация е особено висока. Над 63% от българите смятат, че е налице дискриминация към хората над 55 години.
Примери за грубо и пренебрежително отношение към възрастни хора можем да срещнем навсякъде в ежедневието. Това включва циничната реторика на депутати и други публични лица, налагаща схващането, че пенсионерите са излишно бреме. Върху тях се хвърля вината за финансовата нестабилност, ниските доходи, бюджетните дефицити. Всяко предложение за повишаване на техния стандарт на живот се набеждава за „купуване на гласове“ и популизъм. Когато от най-високата трибуна на властта една група хора се описват като пасивни получатели на средства, какъв резултат очакваме?
Унищожаването на системите за грижа
Колапсът в зравеопазването, социалната сфера и изобщо, в системите на грижа, рефлектират пряко върху възрастните, които често се нуждаят от медицински грижи или помощ у дома. Към момента няма официални статистически данни за броя на всички лица, които се грижат за възрастни в домашна среда. Всички знаем, че този брой не е малък, а цената – икономическа и човешка, на тази грижа, е огромна.
Що се относя до организираната грижа, данните показват следното:
- Около 104 000 възрастни и хора с увреждания в България ползват регламентирани здравно-социални услуги.
- В България има 82 държавни дома за стари хора, които се финансират от държавния бюджет. Техният общ капацитет е около 5 600 места. Настанени са около 4 000 възрастни хора. Често има недостиг на места и списъци с чакащи. Процедурата за кандидатстване е бавна и тромава. Материалната база често е остаряла и условията са далеч от приемливи, а камо ли – приятни и спокойни за живот. Таксите са фиксирани, обикновено изчисляващи се като процент от пенсията.
- Освен държавните домове, в страната функционират и редица частни пансиони, хосписи и социални услуги за стари хора. Техният точен брой постоянно се променя. Приемът става по-бързо и лесно, но таксите са непосилни за повечето семейства. Те са още по-високи ако човекът е със заболявания, изискващи специализирана грижа.
Може да разгледате официалната страница на Агенция за социално подпомагане за пълни актуални списъци с лицензирани услуги.
За съжаление, през годините станахме свидетели на случаи на чудовищно насилие и мизерия в домове за стари хора. Тези случаи се превърнаха в краткотрайни медийни скандали и доведоха до проверки и публично търсене на виновни. Разриба се, контрол и проверки трябва да има, а виновните да бъдат наказвани. Не бива обаче да се отвлича вниманието от причините защо такива „домове на ужасите“ изобщо са възможни. Те са резултат от една антихуманна система, превърнала грижата в поле за печалбарство, вместо в обществен и държавен дълг.
Нуждаещи се от грижи винаги има и ще продължава да има. Когато държавата абдикира от своите социални функции, тази ниша се запълва „на пазарен принцип“. В по – добрия случай, от търговци, които се стараят да предоставят качествена грижа, но тя е на абсурдно недостъпна цена. А в по – лошия случай, от безскрупулни измамници и печалбари. Така ще виждаме още и още „шокиращи кадри“ от подобни места.
Какво значи всичко това на практика за възрастните хора, нуждаещи се от грижа, и техните семейства?
Всичко това означава, че ако в семейството един възрастен човек се нуждае от медицински или социални грижи, вариантите са:
- Настаняване в държавен старчески дом, където условията и материалната база са под въпрос. Тромави бюрократични процедури, дълго чакане. Среда, в която персоналът е недостигащ, претоварен, уморен и нископлатен и това се отразява на качеството на грижата.
- Настаняване в частен дом, където процедурата е по-лесна, но качеството също не е гарантирано. Отделяне на средно 600 – 1500 евро(!) на месец от семейния бюджет, като сумата зависи от състоянието на човека. По подобен начин изглежда и вариантът за наемане на частно лице за домашни грижи.
- Поемане на грижите у дома от член на семейството. Поради ангажираността, често се налага напускане на работа или преминаване на непълна заетост. Обикновено въпросният грижещ се е жената, дори и възрастният човек да не е неин родител. Често срещан вариант е и грижите да се разпределят между двама или повече души, които се редуват. Така жонглирането с грижи и работа става по-възможно, но атмосферата и взаимоотношенията в дома почти винаги се обтягат. При всички случаи, физическото и психическо изтощение на хората, полагащи грижи, е смазващо.
Очевидно е, че нито един от тези варианти не е задоволителен и не предоставя пълноценна, достъпна и достатъчна грижа.
Има ли решение?
Решението на тези проблеми изисква цялостно преосмисляне на ролята на грижата в обществото, нейната стойност и значение. Изисква утвърждаването й като обществен и политически приоритет и насочване на достатъчно средства в системите за грижа.
Никакви реформи няма да помогнат, докато работничките, на които е поверена тази работа, продължават да бъдат пренебрегвани и нископлатени. Сегашната философия на грижата е „едни стари, болни и бедни да се грижат за други стари, болни и бедни“. Ясно е, че тази визия, освен носеща страдание, е и обречена.
Никакви изисквания и стандарти няма да донесат по-високо качество. Докато няма реални условия за изпълнението им, те ще си остават единствено бюрократична тежест. Огромен труд и време ще се посвещават на това да изглежда че изискванията се спазват – да, но на хартия. Това обикновено не е поради липса на желание, а поради липса на ресурс – финансов и човешки.
Никакви проверки и наказания няма да преборят истинските причини за колапса на грижата за възрастните хора.
А именно:
- Утвърждаването на грижите като семеен дълг и лична отговорност, вместо базово човешко право и обществено задължение.
- Следователно, превръщането на човешкия живот, здраве и достойнство в скъпоплатени стоки на „свободния пазар“.
- Капиталистическото виждане за стойността на човека единствено през призмата на “продуктивност“ и потребление. Щом работникът, човекът стане „непродуктивен“, той бива изхвърлен в периферията да се бори за оцеляване – вече не е нужен.
- Оттам, възприемането на пенсията не като заслужен трудов доход, който да гарантира пълноценен живот, а като подаяние.
- Както и цялостното заклеймяване на пенсионерите като ненужен товар и пасивни консуматори на средства и милостиня.
Не сложим ли край на тази античовешка система, ни чакат все по-трудни времена.
Но ние знаем, че можем да имаме истинска грижа и достоен живот за възрастните хора в България. Няма недостиг на средства, нито недостиг на кадри. Има недостиг на приоритети, на признание и уважение към грижата като труд. Запознайте се с нашите искания тук. Подкрепете ни, за да спасим нашите близки и нашето общо бъдеще.
Tази серия текстове е финансирана от Economic Opportunities Fund на Alliance for Gender Equality in Europe. Текстът не отразява становището на финансиращата организация и тя не носи отговорност за съдържанието му.
