Активисти от колективите на ЛевФем и Феминистка библиотека се включиха в протеста на медиците в МБАЛ „Христо Ботев“ във Враца, за да изразят подкрепата си. В следващите редове ще ви разкажем за проблемите и исканията на протестиращите медицински специалисти и санитари.
„Не ни е за пръв път да протестираме. Преди години щяха да ни затворят болницата. По три месеца не взимахме заплати, едва изкарвахме… Останахме. Сега сме пак тук. Вече сме преминали на мълчалив протест, защото чакаме отговор от управляващите. Имаме събрани 264 от работещите в МБАЛ – лекари, сестри, санитари, поддържащ персонал – с искане да бъде достигнато нивото на основната работна заплата до отрасловото КТД.“ Така ни посреща Лорета Котева, медицинска сестра в хирургия и лидер на синдикалната организация на Синдиката на българските медицински специалисти (СБМС).
Протестиращите от Враца изпращат писмо до ресорното министерство, общината и ръководството на болницата, настоявайки да се изпълнят поетите ангажименти. До този момент само директора на болницата се е срещнал с тях. Според управляващите, подписаното от предишното правителство отраслово КТД не е подсигурено с бюджетни средства, поради което болниците не могат да си позволят да го изпълнят.
Протестиращите медицински сестри, санитари, шофьори и лаборанти се надяват исканията им да бъдат изпълнени. „Обмисляме стачка, но се надяваме, че държавата може би ще се сезира. Стачката е по-дълъг процес заради пациентите.“
„Колегите в Добрич протестират. 136 колеги са получили призовки от съда, затова, че са се осмелили като нас да повдигнат глава и са участвали в едночасови стачки. Тъй като те започват ефективна стачка, сега има опити по всякакви начини да бъдат спрени. Това си е насаждане на страх – когато препитанието ти е застрашено. Но когато си прекалено натоварен и си неадекватен, не можеш да дадеш адекватна грижа за пациента и застрашаваш не само препитанието си, но и живота на пациента. Те това не могат да го разберат,“ сподели още Котева.
Протестиращите посочиха, че процесът срещу стачкуващите в Добрич има ефект и във Враца. Те обърнаха внимание на факта, че на предишните протести е имало много повече хора. „Това е и целта на Добрич – хората да се изплашат и да се скрият“.
Това е работа, в която рискуваш живота си и рискуваш живота на близките си.
За тях дългогодишната липса на финансиране е довела до недостига на медицински специалисти, с който днес се сблъскват повечето държавни болници. „Младите отиват в чужбина, защото не са платени. А ние компенсираме с извънреден труд. Все сме си в болницата. Все едни и същи, защото сме малко,“ каза Котева.
Повишеният доход, който идва от заплащането на извънредния труд, идва с висока цена, понякога с 24-часови смени. „След това се прибираш неадекватен, изморен, непълноценен за себе си и за близките си,“ сподели друга медицинска сестра.
„Не искаме лукс. Искаме нормални условия за труд. Когато стартовата заплата е по-висока, и младите ще имат стимул да дойдат да работят и няма да има толкова натовареност. Но целта е държавните болници да не са добре заплатени, за да изтича персонала към частните.“ Медицинските специалисти допълват, че това води до пренатоварване, като много от тях са принудени да започнат втора работа, а тези, които не могат да издържат на психическото натоварване и умората се преместват в частни болници.
„Има хора, които няма как да ги приемат като пациенти в частни болници в това окаяно, тежко състояние. Някой трябва да се грижи за тези хора,“ казва една от протестиращите.
Лорета Котева допълва, че болницата е спасителен пояс за неосигурените хора: „Не можеш да върнеш никого.“ Частните болници обаче не поддържат спешни центрове и не са задължени да приемат тези, които не могат да заплатят.
„Ние искаме уважение, остойностяване на труда ни. Това е,“ обобщи Лорета Котева. Протестиращите настояват за твърдо увеличение на заплатите, което да замени сегашната система на допълнително материално стимулиране (ДМС). „ДМС е като подаяние, което го чакаш ако си се харесал на шефа (защото се разпределя от шефовете на отделенията). Болничен си, в отпуск си – няма да получиш ДМС.“
Тя разказа и за трудностите с избухването на пандемията от Covid-19. „Нашето отделение, хирургията, три месеца не работихме, защото бяхме болни и не можехме да отворим отделението. В най-тежкото, което беше първата вълна, аз не можех да виждам внучката си, на две години тогава, защото много пациенти се оказваха позитивни. Не смеех да я гушна, защото ме беше страх, че ще ѝ прехвърля зараза и после няма да мога да си го простя никога. Просто я виждах отдалеч. Но не съм се отказала. Идвах. Не съм ходела при баща ми, който е инвалид, за да не го заразя. Майка ми и сестра ми също са медицински работници. Майка ми е фелдшер, сестра ми е лекар. Ние не се виждахме, защото работим в три различни области и имаме от три места различни контакти. Майка ми се разболя първа от Covid и щеше да си отиде. Двама от екипа ѝ починаха. Тя остана. Не ме допускаше да вляза при нея, за да ѝ сложа инжекции – тя си ги слагаше. После сестра ми – същото. После аз се разболях – пак така. Сами се оправяхме. Само и само да няма никой [изложен на риск]. Детето ми си дойде за Нова година от София, където е студент, и остана при приятелката си, защото аз бях с Covid. Да не можеш да си приемеш нито детето, нито внучето… Това е работа, в която рискуваш живота си и рискуваш живота на близките си.“
Ние сме свикнали вече и на малко, и на много. Но поне да науча децата си, и да не ме е срам – ако изобщо доживея до стара възраст, защото при този стрес едва ли – един ден да кажа с гордост „Бабо, аз се радвам, че не бях мижитурка. И никога и вие да не сте така!“
М.с. Лорета Котева
„Лошото е, че ние вече сме изморени. Понякога се чудя защо изобщо се захващам. Това, което ме държи, е че искам да помогна на децата си. Искам да мога да взема нещо на внучето си, а не само да викам, че сега нямам пари. Ето това ме държи. Да имат те по-добро бъдеще. Ние сме свикнали вече и на малко, и на много. Но поне да науча децата си, и да не ме е срам – ако изобщо доживея до стара възраст, защото при този стрес едва ли – един ден да кажа с гордост „Бабо, аз се радвам, че не бях мижитурка. И никога и вие да не сте така!“ Да се борят за това, което мислят, че е ценно и правилно.“
„Съединението прави силата“ стои там пред парламента. Но те нямат на представа, че хората са много болни и бедни. В болницата идват в състояние, в което, ако имаха достъп до лекар – например в по-отдалечените села – нямаше да бъдат. Ако имаше профилактика, бабата щеше да бъде изпратена на специалисти предварително. Други пък идват на лекар, но са пили едни и същи лекарства от две-три години несменявани. А има хора, които никога не са ходили на лекар. И идват с такива туморни образувания, по които ти нищо не можеш да направиш.“
Ти му даваш от енергията си. Но после за теб нищо не остава.
„От години се борим нещо да се промени. С тези ниски заплати, непрекъснато се чудиш сега какво да купиш, какво да ядеш. По същия начин, както и пациентите, които идват. Ти като се чудиш какво да сложиш на масата…
Има и нещо друго, ние емоционално се изразходваме. Да дадеш на пациента кураж… Ти виждаш смъртта в очите. Той те пита „Сестро, ще оживея ли?“ –„ Разбира се, ти за какво мислиш се мъчим тука с тебе. Да не съм чула такива приказки!“ Ти му даваш от енергията си. Но после за теб нищо не остава. Като се прибера вкъщи и сядаме да вечеряме с моя съпруг, аз заспивам. Това е изтощение, не само физическо, но и емоционално… Ти работиш с живота на хората, с проблемите на хората. Прибираш се вкъщи, но в един момент се сещаш, че нещо си забравила в бързането и звъниш на колежката – да провери дали си направила еди-какво-си, да провери на този пациент кръвната захар… Ти живееш с проблемите на хората. Не е само да се прибереш вкъщи. А колежката речé: „Добре, добре, ще го видя, хайде почивай, отмори малко!“ И това е ежедневието.“
„Искаме нормално заплащане, не лукс. Като си осигурил вкъщи хляба и не се чудиш днес какво ще отидеш да купиш и да сготвиш, имаш възможност да си пълноценен на работа. Като всеки, не сме само ние. Хората масово са бедни. Работят за без пари. При нас идват пациенти, които работят тежка физическа работа и имат херния, язва. Като им кажеш, че трябва да си сменят работата, те казват „Е как да стане, сестро?! Как да си сменя работата.“
Разширен запис на разговора може да чуете благодарение на колектива на Феминистка библиотека на този линк:
Медицински протест: разказ за борбите на медицинските специалисти от Враца
Повече от ЛевФем по темата:
ЛевФем: Категорична подкрепа за стачката на медицинските сестри в Добрич!
Да стана медицинска сестра е моята детска мечта… Днес обмислям преквалификация
Отворено писмо в подкрепа на медицинските сестри от „Св. Иван Рилски“ в Козлодуй
Медицински работнички от Германия и Швеция за условията на труд и 8 март
Солидарност със сестрите, здравето преди парите!
Мед. сестра Нина Георгиева: „Колеги, не се страхувайте! Излезте на протест!“
Когато медицинските сестри стачкуват
Солидарност с медицинските сестри: Здравето не е бизнес!
Протестите на медицинските сестри: Хроники на една борба за всички нас
